автор: selsal

Вратата се хлопна зад гърба й, преди здрачът да се вмъкне с нея в обширния партер. Изкуствената светлина на луминесцентните лампи сипеше бляскав сумрак към тясното стълбище в дъното.
Нисък и мек мъжки глас, отдавна загнездил се в гърлото й, се надигна, заобиколи – както обикновено – устата, и се шмугна право в ума й.
“Стълбищата разсейват, Маярея! Затова отбягвай всичко, което те принуждава да отправяш поглед към домове, които не подлежат на оценка.”
Какви ги говориш, рече си Маярея, аз не отивам да оценявам имоти. Аз се прибирам у дома.
Асансьорът с нищо не обещаваше да стигне достатъчно нагоре. Подрънкващата кутия се движеше бавно и всеки следващ етаж ставаше все по-трудно достижим.
Нещо се триеше в пръстите й. Погледна към тях и видя прегънатата на четири паметна бележка: улица “Грифон №44”.
Щом се озова на своя етаж, почувства облекчение.
Един-единствен ключ. Винаги! Макар дневно да оценяваше поне два имота, никога не носеше друг ключ, освен ключа за своя дом.
Оценяваше имоти от няколко години. За да се наеме да го прави, тя винаги поставяше две условия. Първо, имотът да не е опразнен от покъщнината. За да осмисли разположението на имота и състоянието му, Маярея искаше да види натрупалото се минало във вътрешността му. Второто й условие беше собственикът сам да отключи имота си и да присъства по време на оценката. Имотът е човекът, който го притежава.
Апартамента в средата; прясна синя боя, без шпионка и никаква табела. Две завъртания и бравата се отпусна в ръката й. Повдигна крак, а прагът притъмня под чатала й.
И тогава завъртя очи.
Вляво – вратата на госпожа Халеева силно напомняше мебел. Името й, върху възголямата табела, бе изписано в готически стил и обшито в едра рамка. Също като къдриците й, които оловно се спускаха по изпъкналото чело и никога не се поклащаха, макар че възрастната дама всяка сутрин главоломно се спускаше по стълбището, което все по-мъчно понасяше катедралната й тежест.
Вдясно – доктор Инфантев като че не пропускаше ден, в който да не постави табелка с все по-дълбоко врязани букви, където пишеше – ПЕДИАТЪР. Виждаше го събота, когато той позвъняваше на двете си съседки и ги черпеше с ментовка. Поради особено ниския му ръст и сякаш вечната зелена течност в ръцете му госпожа Халеева го наричаше “иноземното”, при което доктор Инфантев се засмиваше поласкано, като на един крак и с наклонени “криле” се прибираше у дома си.
Маярея си взе дълъг резен сирене, пресече хола, подхвана Зола, който лежеше върху възглавничката на дивана, и излезе на терасата.
Здрачът е гледка единствено от дома.
Сенките притичваха по стените на сградите, свиваха иззад ъглите им, а после изскачаха ненадейно от нищото. Накрая забавяха своя пробег, сякаш се заглеждаха в нещо новопоявило се, и забравяйки, че съдбата им е да летят, се сливаха с настъпващата тъмнина.
Люлеещият се стол и “Терез Ракен” обгърнаха вечерта на Маярея.
Тя отчупи парче от резена сирене, подуши го и с особена сладост го погълна.
Лоран беше убил Камий, но пътят му към Терез не бе разчистен докрай. Мъртвото тяло трябваше да бъде открито, за да може Терез да стане официално вдовица. Всяка сутрин Лоран ходеше в моргата с надеждата да види извадения от реката труп на Камий. Затова Лоран се взираше през стъклената преграда и изучаваше трудно различимите трупове. Дните минаваха, мъртвите тела се сменяха, но Камий не се появяваше…
Маярея чу шум зад себе си. Обърна се и видя на съседната тераса доктор Инфантев. Беше се качил на стол и се опитваше да сложи крушка. Странно. Винаги непроходима, терасата му напомняше склад за непотребни медицински книги и журнали. Явно сега имаше нужда да открие нещо четено, но забравено.
Крушката светна, а Маярея с учудване забеляза, че доктор Инфантев не се бе качил на стол. Просто беше с тридесетина сантиметра по-висок. Книгите и журналите липсваха.
Терасата на съседа беше почистена и почти гола. В далечната й страна имаше ниска масичка, изподраскана в края, а върху й куп изписани листи.
Инфантев е изчезнал!
- Приятно ми е, аз съм Дамон Овулар.
- Кой сте?
Мъжът се засмя.
- Ех, май е вярно онова, което ми казахте онази вечер.
- Коя вечер? Какво съм ви казала?
- И това ли не си спомняте? – той доближи декоративната преграда, която делеше двете тераси; беше едър петдесетгодишен мъж с лице на прероден вълк. – Казахте, че “не помните писателите, но сте способна да възпроизведете творбите им по удивителен начин”.
Когато Маярея не разбираше, просто преустановяваше опитите си да разбере. И все търсеше сиренето. Резенът беше преполовен, уханието му се бе притъпило, а вкусът му проникна в небцето и основата на езика й.
- Къде е доктор Инфантев?
- В моргата – намигна й Дамон Овулар.
Маярея зяпна.
- Как така в моргата? Заради някой пациент ли?
Мъжът направи знак за търпение. Обърна се и взе купчината изписани листи от другия край на терасата си. Движеше се бавно, сякаш не виждаше добре, въпреки че крушката над главата му светеше необичайно силно.
- Ето как продължава историята, която ви четох оная вечер – но каква е тая “оная вечер” и за каква история става дума, й идеше да извика на Маярея, но преди това Дамон Овулар зачете. – “Грифонът подаде глава иззад скалата, а златистите люспици на тялото му се плъзнаха в мрака. Желанието му да насилва бе нараснало още повече. Само една крачка го делеше от света на съществуванието. Той напомняше яйце, на което дълго време не бе позволявано да се пропука…”.
Маярея не се стърпя и отново потърси помощ от сиренето. То беше свършило.
Гласът й прониза собствените й уши.
- Но какво общо, по дяволите, има всичко това с доктор Инфантев?
Дамон Овулар я изгледа.
- Не правите ли връзка? Сигурно не си спомняте, но вие ми разказахте, как “старата Реверба” обичала да повтаря историята за доктор Инфантев, който ходел в моргата и, според нея, изнасилвал труповете.
- Какво!? – засмя се, но и изплаши Маярея. – Коя е тази Реверба?
- Ами това е старицата, от която закупих този апартамент преди три години. Нали вие оценихте имота. Тая старица ви разправяла, че когато била малка, във вашия имот живеел някой си доктор Инфантев, който бил педиатър и много обичал – нали разбирате – един вид да я преглежда. Разбира се, това едва ли е точно така. Реверба е била “малка” преди поне седемдесет години, а тогава тук е нямало кооперация, нито ги е имало нашите два апартамента. Според нея доктор Инфантев нямал работа в моргата – децата, които му били пациенти, за щастие не умирали, – но той всяка сутрин ходел там. Един ден го заловили чисто гол върху един от труповете. Старата Реверба ви казала, как веднъж го сънувала като грифон, който я чака да умре, скрит иззад вратата на моргата.
Маярея бавно се изправи. И рече:
- Преди няколко дни, в събота сутрин, Инфантев ми донесе шишенце с ментовка.
- Моля? – беше ред на Дамон Овулар да бъде учуден.
- Господине, аз никога преди не съм ви виждала – добави смело Маярея.
- Е, това съм го чувал. Вие не помните авторите! Както и не си спомняте автора на книгата, която старата Реверба не преставала да чете. Заглавието беше “някаква анатомия”, нали? Аз проверих. Става дума за “Анатомия на човешката деструкция” от Ерих Фром. Там се описват случаи на некрофилия.
Маярея не издържа, обърна се и се прибра в стаята си.
Здрачът отдавна бе отминал. “Зола” се поклащаше върху люлеещия се стол на терасата.
----

Беше малка и много обичаше да усеща как сиренето е готово.
Баба й казваше, че млякото си е мляко, а сиренето е друга работа – съвсем различна.
- Не си мисли, че нещата, защото са били точно определени, са станали такива, каквито ги познаваме. Това се случва на мандраджиите и в завода на майка ти. Затова чуй какво е казал Мохамед: “ля иляха, илля л-лах”, което означава “няма Бог, има Бог”. Запомни го, друго не ти е нужно да помниш. Всичко истинско се получава, щом познаваш тая формула.
- Но ти, бабо – казваше Маярея, – правиш сиренето все от мляко.
- Само така ти изглежда, дете мое – казваше баба й, – само така ти изглежда – и после добавяше. – А пък ти изглежда така, защото твърде много зяпаш жестовете на майка си.
Все по-често Маярея дотичваше при баба си и питаше:
- Готово ли е сиренето, бабо?
А баба й отвръщаше:
- Готово е. Сиренето винаги е готово. Мирисът, а после вкусът му отнасят съзнанието в един друг свят, където нещата са преплетени, не както тук се плетат. Очите се отварят, а душата узнава. Но затова е нужно да усетиш сиренето.
- Аз нищо не усещам, бабо?
- Защото мислиш за млякото, дете мое, защото мислиш за млякото.
----

Влажната ръка на кмета превърна ръкостискането в неприятно изживяване.
- Съжалявам, че ви повиках в тази ранна събота, но през цялото друго време съм особено зает.
Голямата къща изглеждаше прекрасно. Хладната утрин и игривата светлина на изгрева пораждаха чувство за блаженство. Кметът представяше своя дворец.
- Бих ви предоставил възможност да оцените къщата в друг ден, но купувачът пожела задължително да присъствам на огледа. Странно, самият той отказа да дойде.
Огромното писалище на горния етаж бе обсипано с няколко купчини книжа. Маярея се приближи и прокара пръсти по повърхността му. В единия ъгъл имаше няколко резки, вдълбани в иначе безупречно гладкото лакирано дърво.
- Това писалище го закупих на търг в Латинска Америка. Било е собственост на известен местен писател. Ослепял след злополука. Казват, че силна светлина се отразила в огледалото срещу писалището му и това повредило безвъзвратно очите му. Странна история, а? Но това не му попречило да пише. Сядал на това писалище, вземал няколко празни листи, и със ситни, и равни букви изписвал десетки напълно прави редове. А докато пишел, с лявата си ръка докосвал тези няколко резки в края на писалището, които сам издълбал. Разглеждал съм ги стотици пъти, струва ми се, нямат никакво значение.
Маярея доближи прозорците. Огледа дългия и добре почистен път в покрайнините на града. Разтърка рамене, кожата й бе настръхнала.
Кметът забеляза това и плъзна длан по мазната си коса.
- О, радиаторите! Смъкнах ги, наложи се. Никак не подхождаха на стилната мебелировка в къщата. Направих грешка с тях, закупих ги… как да кажа… от модернизъм. Нали ме разбирате?
Въпросът “защо” беше много важен в професията на Маярея. Тя добре знаеше, че човек се привързва към почти всичко, което прави, и най-вече към всичко, което притежава. Особено към дома, в който живее. “Моят дом е моята крепост”. Затова винаги имаше една много основателна причина, която караше хората да напуснат крепостта, за да я заменят с друга. Задачата на Маярея беше да открие тая причина.
Млякото! Продавачите крият млякото си.
- Аз съм уверен, че вашата оценка ще надвиши цената, на която предлагам къщата. Но имам някои дългове, които трябва да погася. Нали, един кмет не може да има забавени дългове. Това е лош пример.
Маярея извади малка пластмасова кутийка. Отвори я. Вътре имаше резен сирене. Подуши го. Ароматът беше силен. Миризмите в къщата веднага се отнесоха към миризмата на прясното сирене.
Кметът се опули, непривична влага имаше в очите му.
Не е потен. В никакъв случай не е потен. Подушвам всичко, паркета, писалището, тревата в двора. Но не подушвам пот. В същото време ръката му е влажна, тук е студено, а очите му плуват.
- Тази пролет направих основен ремонт. Тогава не възнамерявах да продавам. Но, нали… кандидатирах се, спечелих, налегнаха ме някои нужди… е, аз вече казах тия неща…
Маярея погледна към прясно боядисаните стени; съвсем прясно боядисаните стени. Вдигна очи към тавана. Ниско разположеното осветление и плътните пердета правеха гредите на тавана почти неразличими.
Отхапа от края на резена сирене.
И разбра всичко.
Само час по-късно кметът намали желаната цена наполовина. После още наполовина. Но сделка нямаше. Седмица по-късно къщата се срути.
Вода. Навсякъде имаше вода. Гредите на тавана бяха изгнили, стените бяха попили всички дъждове. Поправката беше невъзможна, къщата е била обречена.
Кметът чувал как някой крачи по тавана му. Някой, който крачи и дращи стените. Веднъж се качил, за да направи проверка. Горе било тихо, но последният дъжд повредил някои греди. След два дни отново някой крачел и дращел, чул се говор. Кметът направил повторна проверка. Нищо. Не минала седмица и отново крачене, дращене и ужасен говор. Трета проверка.
Докторът му казал, че е реверберант – проверяващ, за да се увери. А иска да се увери, за да се успокои. За реверберантите светът е притеснително неспокоен.
Така и не прекратил проверките след всеки шум. Въпреки че не установил нищо, освен тишината на тавана. Реверберациите му съвсем пренебрегнали просмукващата се навсякъде вода.
Преди да си иде, Маярея отново прокара пръсти по резките на писалището. Гласът, който идеше от гърлото й, но не търсеше устата, рече:
“Изкусната тайна отвлича съзнанието от съвършената тайна. Днес, Маярея, ти направи чудесна оценка, и макар да доказа, че не си сляпа, се оказа заслепена.”
----

Дебелото томче на Цвайг, което разказваше живота на “Мария Антоанета”, се оказа чудесна възглавница, ала нещо твърде настойчиво я притискаше в дланта. Отвори очи. Парче хартия, грубо сгънато на топка.
“Улица “Грифон” №44”.
Разтърка очи, изправи се. Погледна през прозореца, спускаше се здрач. Двете й обувки стояха пред вратата; едната беше паднала настрана. Хладилната чанта чинно бе опряна в стената. Провери я. Един цял резен сирене. Обу се, наметна се с жълтото палто и излезе.
На стълбището стоеше момиченце и си играеше с едно шише.
- Здравей, аз съм Авидя. Въпреки че ти не обичаш това име.
Маярея се усмихна, погали момичето по русите коси и я попита:
- Виждали ли сме се преди?
Детето поклати глава, сякаш очакваше този въпрос.
- Да, всяка сутрин. Аз ти нося млякото.
Маярея се вгледа в сините му очи. Млякото!?
- Ти в този вход ли живееш?
- Да, ето там – момичето посочи вратата, която се намираше вляво от тази на Маярея.
- У госпожа Халеева? Не може да бъде! И откога?
- Откакто си родена.
Маярея отстъпи крачка назад. Повдигна очи и погледна към дома на госпожа Халеева. Червеникава олющена врата и никакво готическо излъчване. Със син флумастер пишеше: Авидя.
- Къде е госпожа Халеева?
Момичето разклати русите си плитки, повдигна брадичка и изгледа Маярея с учудени сини очи.
- Няма я. Госпожата с къдрите не иде често. А аз искам въобще да не минава.
- Как така не иде често? Тя не живее ли тук?
Синьото в очите на момичето притъмня. Доближи към Маярея. Подаде й шишето, с което си играеше и каза:
- То беше зелено, но аз всяка сутрин го пълних с мляко и сега вече не е зелено. Когато госпожа Халеева дойде отново, няма да познае, че в шишето е имало нещо друго, освен мляко.
Маярея пое празното шише от ръката на Авидя. Бели петна покриваха вътрешността му. Помириса гърлото. Мляко. Мляко и още нещо. Ментовка.
Мъжкият глас, който тръгваше от гърлото й и прескачаше устата, рече:
“Маярея, ти кое предпочиташ? Земното или иноземното?”
- Какво е това в ръката ти? – попита русото момиче.
- Твоето шише.
- Не, в другата.
- А! Един адрес за оценка.
- За оценка?
- Да. Аз мога да разбирам дали едно място става за дом.
Момичето се замисли:
- А аз не мога.
Обърна се и седна на стълбището, като се заигра с плитките си.
----

Някъде във вътрешността на парка започваше улица “Грифон”. Там здрачът беше тъмнина.
Дано собственикът си е у дома.
Виенското колело, съвсем неподвижно, се бе надвесило над стъпките на Маярея и спеше своята заслужена почивка.
Притича през няколко алеи. Чувстваше се като Мария Антоанета, бягайки към Белгия. Богата каляска е издала кралицата, а революцията е догонила жената.
Аз не бягам от нищо и от никого.
“Грифон 40” – съборетина, с мъждукаща светлина.
Заваля, косите й бързо се намокриха. На два пъти се пързулна и за малко щеше да падне.
“Грифон 42” – приют за стари хора. Широк двор, никаква светлина.
От другата страна на улицата видя няколко улея, а в тях множество застинали детски автомобила.
“Грифон 44” – кръгла, едноетажна сграда. И много светлина. Определено вътре имаше движение.
Не откри звънец и почука на порта от две широки врати. Дочуха се стъпки, но отминаха. Почука отново. Нови стъпки, които също отминаха. Обърна се и отстъпи няколко крачки. Помаха от разстояние, но едва ли някой я видя, когато…
… портата се отвори.
Маярея влезе в сградата на улица “Грифон №44”.
Един-единствен етаж, овално помещение, толкова силна светлина, че в началото Маярея се заслепи. И изведнъж един любезен глас рече:
- Какво носите в тая хладилна чанта?
Две тежки букли бяха първото, което Маярея разпозна.
- Госпожа Халеева!? Но какво правите тук?
- Чакам те, дете мое.
- Чакате ли ме? Не знаех, че вече живеете на този адрес?
От едната страна на Маярея се появи фигура, но в първия момент тя не можа да я различи; все още светлината, която струеше отвсякъде в овалното помещение, я заслепяваше.
- А?! Дамон Овулар, вие също сте тук?
- Ето! – възкликна мъжът с усмивка на осъзнат хищник. – Вие най-сетне си спомнихте името ми.
През това време госпожа Халеева се беше навела и разглеждаше съдържанието на хладилната чанта.
- Но това шише ми е познато. Дамон, можеш ли да познаеш какво е имало в него?
Писателят повдигна вежди, задраска с върхът на обувката си по пода, тъй все едно мислеше, чукна се с показалец по носа и каза:
- В шишето е било скритото мляко на нашата гостенка.
- Не, не – възпротиви се Маярея, – това шишенце го взех от едно момиче, което ми е съсед, то не е мое.
Изведнъж едно усмихнато лице изскочи пред Маярея.
- О, но вие сте изпили ментовката ми. Браво! Надявам се, ви се е усладила?
- Доктор Инфантев! – изблещи се Маярея. – Не мога да повярвам! И вие ли сте тук?
- Не, не е изпила ментовката – дочу се наблизо старчески глас. – Изляла я е.
Една белокоса старица, силно приведена и доста смръщена, сочеше обвинително с пръст към Маярея.
- Аз съм старата Реверба, сигурно не си ме спомняш.
Светлината в залата започна да става поносима. Маярея започна да улавя същинските й измерения. Посегна към хладилната си чанта и взе резена сирене. Подуши го.
Мляко. Само мляко.
И преди да го опита, точно пред себе си видя малкото момиче с руси плитки, което си играеше на стълбището пред дома й.
- Авидя?! Как така и ти си тук? Не може да си дошла по-бързо от мен.
- Мога – отвърна детето. – Аз мога доста неща. Само не мога да оценявам разните неща. Но, питам се, ти можеш ли да оцениш това място, след като виждаш всичките му собственици.
- Всичките му собственици ли? – глухо рече Маярея.
- Да, всичките му собственици. А сега ще видиш и покъщнината на нашия дом. Огледай се зад мен, огледай се навсякъде.
Маярея отдели очи от момичето, отпусна ръката, в която държеше резена сирене и отправи поглед към стените на овалното помещение.
Огледала. Навсякъде имаше огледала.
В едно от тях видя госпожа Халеева, тежко стъпваща, идеща и отиваща си. В друго видя Дамон Овулар гледаше към нея, но сякаш не я виждаше. Беше сляп. Как не беше забелязала това досега. В трето огледало видя доктор Инфантев. Целият беше зелен. И махаше приветливо с ръце. В едно от страничните огледала видя кмета, чиято къща се срути. Беше плувнал във вода. А право пред нея стоеше старата Реверба, която имаше две руси плитки. И много сини момичешки очи.
- Каква е оценката ти за нашата огледална зала? – попита тя.
Маярея падна на колене, раменете й се разтресоха, главата клюмна. От жълтото й палто се стичаха капки дъждовна вода. И тогава видя пода. Огромно огледало.
А от огледалото я гледаше, широко разперил крилата си, огромен грифон. Златистите му пера, подобни на люспици, съвсем мокри, светеха злокобно.
Един мъжки глас, прободе гърлото й, но този път не стигна до ума й. А рече с нейната уста:
- Е, Маярея, харесваш ли нашия дом?