автор: miglena

Някога, не толкова далеч от снощи, но все още на хиляди секунди от първи петли, връхчетата на косите ми те виждаха как скришом, през нестинарски мигли и зад светулките на свещниците, позволяваш на Отело да се всели в теб и да ме гали с езика на кинжала сред драпериите на молитвения ми транс ...

Пръстите ти, палави крилати змийчета, варят смокиново сладко в ямката на шията ми. Парещо, дъхът им опъва тетивата на аортата. Тимпаните на неравноделния ми пулс очертават дъгопламтящата си мишена в безплътността, където ме проникваш ...

Влудяваш ме, когато съм белязана със знаците на впитите ти в плътта ми хапещи целувки - атавистични аватари на притежание и принадлежност, дивашко отжигосване - да не мога да избягам от теб, да се прераждам в обятията ти както роса възкръсва в океана, да ме откриваш безпогрешно наяве, насън и отвъд омагьосаните двери на дуалността, където Шива и Шакти се любят с Ра и Селена в хилядолетен миг на светлинна минута от екстаза на пустотата, която е всепространственост ...

Изгарям нишка по нишка губерите на съзнанието си. Не са ми нужни шамии от илюзорно его и измамни превъплъщения. Искам да ме искаш и да ме любиш безгреховно и безсрамно истинска и да ме гледаш с очите, с които Господ би могъл да ни вижда, ако намери време за взиране в създанията си: пред теб съм като пред Богородичната майка - гола до безпаметновение.

А вместо П.П. ... дали бихме могли с вяра в искрената любов да пренапишем приказката за Дездемона ...