автор: Alexey

Това за други е поука;
но, боже мой, не е ли скука
край стар болник и нощ, и ден
да се въртиш опечален!
Не е ли истинско коварство
полупокойник да тешиш,
възглавници да му гласиш
и както го поиш с лекарство:
"Кога - на ум да си мълвиш -
по дяволите ще вървиш!"

А. С. Пушкин

В четири без пет следобед той умря.
Не беше неочаквано, от доста време ме тормозеше с неестествено жълтия цвят на лицето си и френетичните движения на очните ябълки, които сякаш напираха да изскочат. Ала никак не ми беше до смърт и то НЕГОВАТА смърт, така че, признавам, му се ядосах. Несправедливо, разбира се; убедена съм, че ако зависеше от него, би избрал по-впечатляващ край на дългата си агония.
Прочее, той умря; закрих огледалата със съмнително бели чаршафи, разтребих и заключих стаята му и грижливо подредих в един кашон писмата, снимките и вещите му, които (случайно!) бе забравил да вземе със себе си. Облепих го с непромокаема хартия, защото в мазите е влажно и топло, а един бог знае какво би могло да покълне от кашона! Само това ми оставаше - да вляза един ден и да го открия прероден като плевел, задушил всичките ми живинки; с онази саркастично-невинна усмивка! Не, благодаря. "Като ще мреш, изсъсках в посинялото ухо, мри както трябва!"
Идеше и досадният въпрос какво да правя с трупа, който под палавите лъчи на лятното слънце, скоро щеше да напомни за органичната си природа със зловония. Имам горчив опит с подобни миризми - не отстраниш ли мъртвеца навреме, после обсебват цялото ти жилище, промъкват се в леглото ти и сутрин се събуждаш с цяло кълбо от воня на гърдите си. Можеш, разбира се, да си купиш ароматизатор - от онези хубавите, с мирис на пролетен букет, но смрадта винаги е по-силна от аромата; да не говорим, че от техните цветни, лъскави кутийки лъха стерилитет.
Така че, в крайна сметка, или привикваш със зловонните усмивки на спомена, или сменяш дома си.
След краткото лирическо отклонение пристъпих към действие. Беше тежък (а помощ не исках!) - все пак не малко дни го бях хранила като бебе - лъжичка по лъжичка, смляна и предъвкана храна, която той упорито плюеше. Аз - обаче - твърдо решена да сторя всичко по силите си, избърсвах от дрехите си изплютото и стоически продължавах да тъпча жълтеещото му тяло. Напомня ми за аквариумните рибки, които някога си гледах. "Някога", защото и тогава реших, че те живеят незадоволително: започнах да ги храня не три, ами тридесет пъти на ден; в пловдивските летни жеги от 30 градуса включвах нагревателя и ги зяпах с щедро-благородна усмивка. А те отваряха белезникавите си усти в знак на благодарност и безизразно гледаха през стъклото. (Едва после разбрах, че от тяхната страна - по разни оптични закони - не се вижда нищо.) Както и да е, те умряха. Точно като него. Рибите обаче не миришат.
С много усилия изкарах трупа навън и с няколко телефонни разговора (с погребална агенция, свещеник и свети Петър) уредих благополучното му пристигане в отвъдното. Атеистка съм, но както казва Паскал, нищо не губя ако поне за малко приема облога.
Уредих му чудесен пластмасов ковчег (убедително имитиращ абанос) на преференциална цена и съвсем прилична литургия. Дори купих бутилка Манастирска и някакви соленки за отчето, който щеше да е единственият изпращач освен мен. Злобничко отхвърлих идеята за армия оплаквачки, макар че той - с присъщия му трогателен нарцисизъм - не би отказал проливен солен дъжд на гроба си. Ала аз не вярвам в задгробния живот, а и в земя, полята със сълзи, цветя не никнат. Ужасно ми се иска да засея нещо на гроба му; ей така - да храни корените със смъртта си и поне веднъж да роди нещо красиво. Не е лесно да гледаш черна, озъбена пръст и да вярваш, че животът е бил истински.
Свещеникът попя и понарежда известно време; все неща, които не разбрах. Гледах изсъхналото му лице и очите, които така и не затворих. Щеше прекалено много да напомня спящ човек, а смъртта си е смърт - безизразност.
"Искате ли да се простите с него?" - избърбори отчето и услужливо се дръпна встрани.
В избелените очни ябълки и смешно стъклените зеници се огледах за последно. Лицето ми беше уморено и - стори ми се - остаряло.
Хвърлих шепа пръст на гроба му. После се обърнах и тръгнах да проветрявам спарения си дом. В далечината камбаните гърмяха фалшиво.