автор: LoveHunter

Джен крачеше нацупено към стаята си. Не искаше да се излага така, да се направи на клоун и да посрами баща си, но нямаше друг начин, ако не иска да я омъжат трябва да доведе плана си до край. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори и от вътре изскочи Елинър.
– Господарке, къде се губите? – започна да й се кара, младото момиче – Вече щях да пращам да ви търсят, нямаме никакво време. Трябва да ви нагласим.
– Добре де, тук съм – махна раздразнено с ръка, принцесата – Да свършваме с тоя маскарад. Франсиска – провикна се Джен.
– Тук съм, милейди – обади се жената застанала няколко крачки зад Джен.
– Готово ли е всичко, което поисках?
– Разбира се, милейди – закима прислужницата. – Ето роклята – рече тя и се завтече към две девойчета, които държаха прелестна черна рокля.
Джен не й обърна внимание, а с помощта на камериерките си, набързо я облече. След това отиде пред огледалото и се ужаси. Тази рокля не бе грозният чувал, на който се бе надявала, а невероятно красива дреха. Роклята беше прелестно произведение на Парижката мода. Щедър корсаж посипан със ситно избродирани червени рози, повдигаше и придържаше пищният й бюст. Надолу роклята се спускаше свободно, подчертавайки тънкия кръст на принцесата, а полата, меко падаща върху половин дузина червени фусти от най мек лен, завършваше изключителния тоалет. На места мекия копринен плат бе прихванат леко нагоре и показваше мъничко от фустите. Моделът бе направен така, че подчертаваше всяка прелестна извивка на младото й тяло. Раменете и врата й бяха голи и бялата кожа контрастираше красиво на фона на черната одежда.
– Не това исках – изкрещя Дженивия.
– Но, милейди – запротестира една от прислужниците – нали искахте черна рокля, обиколихме навсякъде, за да намерим тази. Взехме я от шивача на графиня Доралис, Пиер. Той каза, че тази рокля е много подходяща за сватба, щом търсите, черна. Невероятно красива е, милейди.
Джен изскърца ядно със зъби и се обърна към Франсиска.
– Вече е късно за друга. Поне другите ми нареждания стриктно ли се изпълниха?
– Разбира се, милейди – закима стреснато жената – Свалихме пердето, ама ми казаха, че по-добре да сте без воал, затова го изхвърлихме, беше много старо и грозно.
– По дяволите – Джен тропна с крак – Венеца ми от тръни, моля. – И протегна ръка към прислужницата. Тя закима и постави на дланта й, венец от червени цветчета, мъниста и панделки. – Какво за бога е това – ядоса се Джен.
– Ами, венеца ви, милейди – рече страхливо Франсиска.
– Исках от тръни, за бога – Изкрещя принцесата и погледна свирепо към прислужницата.
– Ами той беше от тръни, господарке – притече се на помощ на Франсиска, друго момиче от прислугата. – Ама нали да не се убодете му измахахме бодлите, и то останаха само клонки, и малко грозно стоеше, честно да си кажа, затова го поукрасихме с малко цветя, панделки и маниста. Стана прелестен. - Ухили се девойчето.
С припрян жест, Джен нахлупи венеца на главата си и закрачи из стаята.
– Вие, всичките ли сте малоумни? - запита ядно тя. - Некадърници. Предполагам, че не мога да се надявам и на венеца от жълто - кафявите цветя, който поръчах?
– О, набавихме го - осведоми я Франсиска.
– Чудо! - измърмори саркастично Джен, взе венеца от главата си и с небрежен жест го зафучи през отвореният прозорец. - И как го опропастихте, ако мога да запитам?
– О, не, прекрасен стана, ама нали много миришеше, изнесохме го на вън да се измирише, после го парфюмирахме и стана чудесен.
– Естествено - изскърца със зъби Джен.
– Ама... такова... господарят Мело, каза, че няма да ви отива и го взе. Ама ви остави една кутийка с бижута, милейди. Прелестни са.
Джен отиде до бюрото и отвори красивото ковчеже от слонова кост, със златен обков. Вътре на червена сатенена възглавничка лежаха чифт златни обеци, всяка, от която бе украсена с по един наситено зелен смарагд. Под обеците блестеше, масивно златно колие в средата, на което имаше огромен зелен смарагд във формата на сърце, обграден от всички страни с малки, огнено - червени рубини. До бижутата имаше сгънато малко писъмце. Джен отвори бележката и зачете на ум.

"За моята прелестна невяста, Дженивия.
Надявам се, сватбеният ми подарък да ти хареса, котенце. Тези бижута са в семейството ми от десетилетия. Преди теб са принадлежали на майка ми, а преди нея на баба ми, и така назад във времето са били давани на всяка невяста, която се венчава за първородния син. Един ден и ние ще ги дадем на първият си син, който ще ги подари на жената, за която ще се венчае. Традиция. Не ме разочаровай, любима. Искам да си с тях на сватбената церемония. Считай го за заповед.
С цялата ми любов, Дориан."

– Заповед!? - изкрещя Джен - Да го считам за заповед? Арогантно копеле! Няма да стане. - Джен демонстративно затръшна ковчежето и се настани пред етажерката за гримиране. Камериерките се засуетиха около нея чудейки се в каква прическа да оформят пищната й червена коса. - Не искам прическа. Просто ще я срешете и това ще е. - заяви принцесата.
– Но, милейди - възпротиви се, Елинър - Ако ви я вдигнем на кок, с няколко фурикета ще...
– Вече казах - прекъсна я Джен - Косата ми ще е свободна. - Момичетата почнаха я разресват, и червените къдрици се разпиляха като прелестен червен водопад по раменете, гърба и гърдите на принцесата. - Сега ще си затворя очите и искам да ми посипете цялата коса, раменете, гърдите, шията и дори лицето е пепелта, която поръчах. - Заяви тя, затвори очи и зачака.
Камериерките се спогледаха стреснато, след което погледнаха към Елинър. Тя им кимна одобрително и те започнаха да поръсват господарката си с блестящ прашец.
Джен отвори очи и едва на изстена на глас. Това не беше пепел, определено не беше пепел. По косата, раменете, гърдите, шията и лицето й сякаш блестяха късчета от луната.
– С какво сте ме поръсили - попита тихо тя - това не е пепел.
– Не, господарке, не е пепел - съгласи се Ел - това е сребро на прах, милейди. - Камериерката се наведе и прегърна принцесата през раменете - Не можех да ви позволя да провалите сватбата си, малката. Ти си невероятно красива, а сега си като прелестно видение. За твое добро е малката, не ни се сърди.
Джен погледна отражението си, в огледалото.
– Предполагам, че няма и черна боя за зъбите ми, нали? - попита тя с лека усмивка. Ел само поклати глава. - Добре, саботирахте ме, доволни ли сте? Ох не ми отговаряйте, личи си ви. Хайде да тръгваме. - каза тя и се надигна.
– Още не, принцесо - рече Ел и махна към едно от момичетата в стаята. След секунда то застана до тях с ковчежето с бижутата на Дориан. - Трябва да сложите сватбеният си подарък, милейди.
– Не ги искам - отсече Джен и отново се надигна. Ел настоятелно принуди младото момиче да седне на мястото си и извади обеците.
– Искате да го разярите ли? - запита тя - Така ли искате да започнете съвместният си живот. С разправия, затова че не можете да оцените един красив жест и с ината си да нараните бъдещия си мъж и омаловажите традициите на семейството му?
– Но, Ел, не прочете ли, било заповед, аз не приемам заповеди от никой, той иска да ме унижи с това. Няма да се подчиня.
– Не бъди упорита, малката ми - чу се гласът на краля от към вратата и в следващата секунда самият той пристъпи прага на стаята. - Не го разочаровай, Джен. Моля те.
– Ваше Величество - Камериерките започнаха да правят реверанси и заотстъпваха назад, за да направят място на краля да стигне до дъщеря си.
– О, татко - възкликна Джен и се изправи, прегърна баща си и го целуна по бузата - Татко още можеш да отмениш тази сватба, моля те.
– Не го прави, малката ми, не ме измъчвай - Кралят целуна дъщеря си по челото и я стисна е мечешка прегръдка - Дориан ще бъде добър съпруг, знам го - той пусна дъщеря си и я отдалечи малко от себе си - Дай да те видя, чаровнице - рече той, и заоглежда роклята й - Черно, а? Разбрах за опита ти да се загрозиш, миличка. Радвам се, че камериерките ти, не са позволили да се направиш за смях в най-хубавия ден от живота си. Дори в черно изглеждаш прелестна, мила. - Той отново я прегърна - Много си красива, а сега, не ядосвай Дориан и дай да ти сложа колието. - Каза той и когато Джен се обърна, баща й, й сложи колието. - Елинър, ако обичаш - кимна той към камериерката и посочи обеците.,
– Разбира се, Ваше Величество - съгласи се веднага Ел, и се зае да сложи обеците на ушите на господарката си.
– А сега и моят подарък - каза краля и махна към един от прислужниците си. Младо момче престъпи в стаята понесъл на бяла възглавничка, върху която блестеше прелестна златна диадема посипана с диаманти.
– Татко! - възкликна принцесата и се изправи - Прелестна е!
– Като теб, детето ми. - Каза краля и постави нежната диадема на главата на дъщеря си - Все пак си принцеса, нали? Принцесите трябва да имат корони. Гордея се с теб, Джен!
– Обичам те тате, но ми е много трудно.
– Знам момичето ми, знам. - Каза краля и погали бузата на дъщеря си - Вече е време. - Той подаде ръка на Джен и тя положи своята на нея - Да тръгваме. Бъдещето ти, те очаква.


Дориан стоеше пред прозореца в покоите си, загледан в далечината, в красивия Уелски пейзаж. След няколко минути щеше да се венчае. Никога не бе изпитвал подобна палитра от смесени чувства. От една страна, беше ужасен. Щеше да се ожени, нещо, което смяташе никога да не прави. Трябваше да бъде верен на една жена, също нещо, което не бе присъщо на страстния му характер. Той бе мъж с бързо менящи се предпочитания, днес можеше да желае да бъде с някоя изискана Англичанка, а утре да е запленен от някоя развратна Парижанка, и това си беше в реда на нещата. Прибереше ли се у дома, го чакаше харем пълен с красавици от цял свят. Двадесет прекрасни момичета готови да се бият за вниманието му. В Мароко, неговото владичество, бе прието, че можеш да имаш три законни съпруги и харем с над 100 жени. Единственото условие бе, да можеш да им осигуриш покрив над главата и храна. А отделно бе напълно нормално господарят да се забавлява и с робините. Дориан не бе го правил. Все пак в харема имаше двадесет жени. Голяма част от тях бяха плячка от пиратските набези на корабите му. Жени твърде привлекателни, такива, които бе пожелал за леглото си. Останалата част бяха „подарък” от приятелите му. Всички до една обаче бяха робини, и Дориан сам бе взел решението да им отдаде честа да бъдат в харема му. Разбира се, най голямата чест притежаваха Фаворитките му. Тези, с които предпочита да бъде, защото имаше и жени в харема, които никога не бяха допускани в покоите му. Дориан имаше три Фаворитки. Мелиса бе русокоса англичанка, отвлечена, когато пътувала към Кайро, за погребението на съпруга си, висш Английски магистрат, който бил с 40 години по-възрастен от нея. Зажадняла за ласки, младата Англичанка с охота бе приела да се присъедини към харема на Дориан, с тайната надежда той да се омъжи за нея. Но тази надежда имаха и другите две фаворитки. Наума бе доведена в дома му, от пленен Испански галеон с роби от Индия. Тъмнокожата изкусителка бе една от първите придобивки в харема на Дориан, и той научи от нея много за изкуството на любовта. А третата фаворитка Карол, Дориан бе отвлякъл от олтара, точно преди да бъде венчана за своя полу - брат. Той се бе смилил на невинното момиче, и щеше да остави в един манастир в Европа, но тя го бе изкушила умишлено и след като я направи своя любовница се бе съгласил да я отведе в дома си. Карол бе ненаситна, с нейните странни и дори малко извратени методи в любовта. Търкалянето с нея в постелята бе винаги приятно преживяване за Дориан, затова и бе една от фаворитките му. Тъй като в дома си нямаше съпруга, прислугата и останалите момичета от харема се подчиняваха на фаворитките, всички просто смятаха, че всяка една от тях всеки момент можеше да стане първата съпруга. А след това дори да се ожени още два пъти, първата бе тази, чийто глас се слушаше, само тя можеше да даде наследникът, дори втората или третата съпруга да даде син, преди първата, веднага след като тя дари шейха със син, нейното дете става наследник, и никой не може да оспори правото й в дома. Затова на бе чудно, че всяка от трите Фаворитки се целеше към целта да бъде първата съпруга. В Мароко бе позволен развод само при два случая. Първият, и може би най-важният, ако първата съпруга не може да дари шейха със син. Вторият бе, ако съпругата изневери, но в тези случай, рядко се стигаше до развод, тъй като по закон, съпругът има право да я убие или да я изложи на площада където бива завързана и пребивана с камъни от гражданите.
И така разсъждаваше Дориан, щом има харем с хубавици и фаворитките му Мелиса, Наума и Карол, можеше никога да не се жени, а ако случайно някоя забременееше, което той много внимаваше да не се случи, просто щеше да я направи първа съпруга и готово. Нямаше да си усложнява живота, както правеше сега с това зверче Дженивия. Не стига, че трябваше да се откаже от харема и фаворитките си заради нея, а ми тя не го и искаше. Малка, разглезена хлапачка, с която трябва да се съобразява цял живот, само защото бе дал дума на брат й, Мело, че ще се ожени за нея и ще я пази от опитите за покушение на чичо й, които сигурно щяха да започнат веднага щом напуснат земите на замъка.
Но най-смущаващото в цялата ситуация бе, че колкото и да й е сърдит, Дориан не можеше да отрече, че Дженивия бе прелестно красива жена, и че я желае повече от всичко което бе желал някога. Стигаше му да я погледне и пред очите му се появяваха неканени, еротични образи, как държи в прегръдките си, малкото й, съвършено тяло, как целува сладките й устни, и докосва перфектните й гърди, как прониква в нея, а тя се гърчи в екстаз под него. Искаше я, боже толкова я искаше, че чак го болеше. Дориан си мислеше, че веднъж да я притежава в леглото и ще спрат да го измъчват сладките видения, но едно дяволито гласче в главата му нашепваше, че веднъж да се потопи в нейната омая и никога повече няма да иска да я напусне, че колкото повече вкусва от нея, толкова по-силно ще става желанието.
– Дано да е така! – прошепна Дориан. – Не искам да я желая, и ще ми мине.
– Сам ли си говориш – чу се подигравателно, гласа на Мело, откъм вратата. – Знаех си, че сестра ми ще те подлуди, но не вярвах, че ще е преди сватбата. – Младия мъж с ухили и влезе в стаята. – Мислиш ли, че ще се справиш, братле?
– Аз ли? – Дориан изсумтя пренебрежително – Попитай това Рейн, не мене. Аз съм екстра. – усмихна се, леко пресилено, Дориан.
– Той е трети, не го мисли. С Гуен ще е като в рая, на теб ти се падна да опитомиш непокорната в семейството.
– Е не е толкова лоша – опита се да защити годеницата си, Дориан – Ще се справя с нея.
– Точно затова избрах теб – Мело тупна бъдещия си зет по гърдите – Щом се справяш с онея харпии, фаворитките ти, Джен ще е като да опитомиш новородено конче. Без майтап, Дориан, радвам се, че на Джен няма да й се налага да се запознава с онова трио от ада. Много проклети жени.
– Глупости – махна с ръка, Дориан – Не бяха толкова лоши, но стига за тях. Я кажи как е Алекс? Той мина пръв през бесилката, диша ли още?
– Съмняваш ли се – засмя се Мело – Беше се ухилил до ушите. Никога не съм смятал, че ще се радва да има съпруга. Снощи не бе на вечерята, и не изпусна много, но имаше някакво напрежение между двамата, ама явно се разбраха, сватбата беше много хубава. И като казах сватба, аз дойдох да те взема, твоята примка те чака – каза той и се засмя като видя киселата физиономия на приятеля си. – Да те предупредя, Джен е разбрала, че си в бяло, казала, че булката трябва да е в бяло, тук така е прието, и щом ти си бяло,тя нямало да бъде, и е с черна рокля.
– Ами да – излая Дориан – Като на погребение. У вас слагате черно на бденията, у нас, обличаме бяло. И сега ще сме като на погребение.
– Ама е много хубава – вметна мело, в защита на сестра си.
– Сигурно – изсумтя Дориан. – длъжник си ми, Мело. Сериозно ти говоря, тая твоя сестра е разпасано девойче и ще я вкарам в правия път, дори да се наложи да й нашаря хубавото задниче с колана си.
Мело се изчерви, но попита:
– Ама защо си й толкова ядосан. Не разбирам. Задето се напи ли? Ако е за това, тя не е виновна, честна дума.
– Не е за това. – Дориан обърна гръб на приятеля си. Как да му каже, че цяла сутрин се е измъчвал, че трябва да се откаже от свободата си, от навиците и привичките си, че всичко е твърде ново за него и става твърде бързо, че годеницата му, не го хареса и че изгаря от ревност като си помисли, че друг мъж я е любил преди него и още по изнервен от факта, че толкова я желае, че почти всичко би й простил, само за да му бъде вярна. Как да му признае, че само след две срещи, не може да спре да мисли за нея, и че за негов ужас, може би се влюбва. Любов? Ама че глупост, как му хрумна. Дориан тръсна глава и се обърна към Мело – Забрави, да свършваме вече. Сигурно ни чакат.
Мело забеляза, че приятелят му се измъчва от нещо, но реши да не се меси, затова просто закрачи след него, към параклиса на крепостта