автор: Ljastoviza

Скоро щеше да се смрачи. Следобедното лятно слънце уморено се подпираше на хълма, а откъм иглолистната гора подухваше все по-осезаемо хлад. Клаудия побърза.

Не й се искаше да замръква на това прокълнато място, около което сякаш витаеха неспирно десетки, а може би стотици души, ненамерили желания покой в отвъдното и продължаващи да притискат с въпросите си живите, попаднали тук като в невидима клопка. Усети товар на гърба си, раменете й натежаха, в гърлото й като че ли се беше свила топка. Макар че идваше тук за пореден път, сякаш краката й омаляха в коленете и едва я носеха.
Мина под издълбаните и издадени напред като резци на челюст скали и се отзова близо до Стария мост. В началото му опечалени близка бяха издигнали огромен дървен кръст с прикрепена към него дърворезба, на която грижливо бе издълбан библейски цитат, призоваващ Човека да не пада духом и да не се поддава на отчаянието, защото Бог няма да го изостави по пътя му, колкото и големи да изглеждат трудностите в момента - последната бариера, опитваща се да спре онези, които идваха на този мост, твърдо решени да скочат от сто метра височина и да сложат край на земните си мъки. Под кръста имаше огромно овално плато с насадени цветя, някои от които цъфтяха почти целогодишно. Мястото беше усойно и безлюдно, а мостът спрян от движение, откакто построиха над него встрани нов магистрален мост.
Клаудия спря пред кръста, сложи на земята букета жълти хризантеми и извади от раничката си ваза и бутилка с вода. Всяка година на този ден идваше тук. Боязливо стигаше точно до средата на призрачния мост, оставяше до левите му перила цветя и си спомняше за учителя си по философия и нощен възпитател в пансиона на гимназията - единствения човек в живота й, който я беше разбирал и насърчавал в трудни моменти, който винаги я потупваше по рамото и с ведра усмивка й казваше колко много вярва в нея и във възможностите й. Без него нямаше да е това, което беше сега - млада юристка, на която в адвокатската кантора, където работеше, залагаха големи надежди.
Родителите й се бяха разделили, когато беше на около пет години. Спомняше си баща си само откъслечно и най-вече това, че когато един ден той не дойде да я вземе, както беше уговорено, майка й каза, че се е самоубил и й забрани да пита за него. Клаудия наистина не попита повече, но нощем хлипаше тихичко под одеялото, после заспиваше, сънуваше, че го пита „Защо си отиде, без да се сбогуваш с мен?” и тъкмо, когато той отваряше уста да й отговори, тя се събуждаше цялата мокра от пот и сълзи. Майка й се пропи. Не успяваше да задържи мъж при себе си и след всяка раздяла започваше още повече да пие, да крещи, да троши покъщнината и да я бие. Живееха бедно. Обличаха се с износени почти до скъсване дрехи, които купуваха от вехтошарски магазин. Когато Клаудия влезе да учи в гимназията, съучениците й се присмиваха на старомодните й поли от евтин плат, на протърканите лакти на пуловерите й, на избелелите щампи на тениските й лете, дори я наричаха „малката кибритопродавачка”. Повечето от тях бяха деца на заможни и влиятелни родители, които освен че плащаха скъпите месечни такси за училището, правеха и солидни дарения на гимназията - наполовина частна, наполовина държавна. За Клаудия никой не плащаше такса - понеже беше отлична ученичка, получи правото да учи там на държавни разноски. Когато положението вкъщи стана нетърпимо, я настаниха в пансиона на гимназията, където през седмицата живееха учениците от други населени места. В началото не можеше да прецени къде й беше по-добре - у дома, при вечно пияната й и агресивна майка, или в пансиона, където я тормозеха другите му обитатели. Веднъж й бяха зашили чаршафите за одеялото, друг път й бяха разхлабили болтовете на леглото така, че да падне с него, като си легне, трети път бяха разрязали с бръснарско ножче единия от двата зимни панталона, които имаше. Влоши успеха си, започна да не се храни, отслабна толкова, че й се виеше свят по коридорите, а когато една вечер нощният възпитател я запита какво й е и защо изглежда толкова зле, тя му разказа всичко през сълзи. Той я изслуша търпеливо и й каза, че на този терор ще бъде сложен незабавно край. Понеже всички ученици го обичаха заради веселия му нрав, остроумния му хумор и изключително обширните му философски познания, му имаха огромно доверие, разговаряха с него за какво ли не до късно нощем и изпитваха истинско уважение към мнението му. Г-н Зинфелд нямаше собствено семейство, неговото семейство бяха гимназията и пансионът. Много скоро той събра всички ученици от пансиона и помоли Клаудия да им сподели защо ходи със стари дрехи, защо живее там на държавни разноски и какво означава за нея разрязания с бръснарско ножче панталон. И Клаудия им разказа всичко- макар и с треперещ глас, безкрайно притеснена от вперените в нея десетки очи. Настъпи пълно мълчание. От този ден нататък никой повече не я закачи, не й се подигра, не й скрои номер. Г-н Зинфелд се интересуваше живо от това как се справя в училище, помагаше й, когато й беше трудно по математика, питаше я без да се натрапва за отношенията с майка й, за плановете й за бъдещето, хвалеше я за успехите й. Тя се вслушваше в съветите му, споделяше с него страховете и мечтите си, а той се усмихваше, потупваше я по рамото и я изпращаше с думите: „Гледай само напред! Твоето бъдеще е в твои ръце!”....
Клаудия беше вече в предпоследния клас на гимназията, когато една вечер г-н Зинфелд не дойде на работа. Не го откриха нито по мобилния му телефон, нито вкъщи. На следващия ден директорът на гимназията събра ученици и учители в столовата. Съобщи им, че г-н Зинфелд е сложил край на живота си. Скочил от Стария мост в месността Вайсбах, която се разполагаше под хълма близо до града. Някакъв човек, излязъл на сутрешна разходка с кучето си край потока под моста, видял обезобразено тяло да виси между скалите и камънаците. Обадил се веднага в полицията. След като разпознаването приключило, станало ясно, че се касае за трупа на г-н Зинфелд. Мотивите за самоубийството били неизвестни...
Няколко момичета изпищяха, избухнаха в сълзи и започнаха да се прегръщат, момчетата, забили очи в земята, не помръдваха, учителите бяха зареяли погледи някъде отвъд прозорците, към хълма, където в далечината се виждаше крайчец от месността Вайсбах. Клаудия стоеше като вцепенена до една каменна колона, сякаш някой й беше зашлевил незаслужена плесница. Всичко в нея крещеше „Защо, защо, защо?!”, а отговор не идваше. Чувствуваше се страшно виновна, обвиняваше се, че не е успяла да усети навреме някаква промяна у г-н Зинфелд и да предотврати случилото се, упрекваше се, че не бе го попитала нито веднъж той как живее и как се чувства. Но как можеше изобщо да й мине през ума, че е възможно такова нещо да се случи точно с него, който беше винаги толкова жизнен, лъчезарен, уравновесен, човека, на когото всички в гимназията вярваха? Никога нямаше да разбере причината за този му избор, откога е започнал да се сбогува с живота, когато ли е взел това решение, и това й тежеше най-много. Клаудия завърши отлично гимназията, после право, но през всичките тези години не пропусна нито веднъж да отиде на Стария мост в деня на неговата смърт и да остави цветя там, откъдето си представяше, че е скочил г-н Зинфелд...
Наведе се да натопи жълтите кичести хризантеми във вазата, когато с периферното си зрение сякаш долови, че някой стои облегнат на перилата по средата на моста и гледа надолу в огромната пропаст, в която между високите ели, пораснали разкривени, между свлачищата от огромни бели камъни и назъбени скали като слабопулсираща артерийка криволичеше поточето. Беше млад мъж към трийсетте, облечен в тъмна риза с къс ръкав и джинси. Беше застанала така до дървения кръст, че тя го виждаше добре, а той нея не. Клаудия се усъмни - защо този човек се озърташе така неспокойно, сякаш се готвеше всеки момент да извърши нещо нередно? Защо се хващаше здраво за перилата, сякаш ги пробваше колко са здрави, поглеждаше надолу и после веднага се оглеждаше наоколо, обръщаше се и назад? После изведнъж извади сгънат лист от джоба на панталона си и веднага след това още някакъв лист от джоба на ризата си. „Но това другото не е лист, а плик за писмо!”- помисли си ужасена Клаудия. „Той е решил да скача?!”- прозря тя като насън. „Ето, слага писмото, слага предсмъртно писмо в плика и го запечатва!”- сърцето й заби силно. Какво да направи? Не можеше така да остави човек пред очите й да скочи в смъртта. Нямаше право да го допусне. Пред всеки човек има бъдеще. Но то е като слънцето - понякога, затъмнено от гъсти облаци, ние не го виждаме и си мислим, че никога вече няма да изгрее. Трябваше да действа и то веднага! Но как? Ако му се разкрещи и го уплаши, той щеше да се метне обезумял още по-бързо. Ако тръгнеше към него спокойно, той щеше да използва бавния й ход и да се хвърли, за да не може никой да осуети намерението му.
В храстите се шмугна гущер. „Можеше и змия да е!”- потръпна Клаудия. „Змия!”- спасителна идея. Отскубна фиба от косата си и с всичка сила я заби в десния си прасец. Спонтанно изпищя:
- О-о-ох, олеле! Змия-я-я-я! Ухапа ме змия-я-я-я! Помощ, по-мооощ, по-моощ, господине, моля ви се, помогнете ми! Ухапа ме змия!”- и хукна като подпалена към него.
Мъжът в първия момент се стъписа, явно неочаквал чуждо присъствие по това време на това място. Изпусна писмото, което полетя през решетките на перилата надолу.
- Къде, къде ви ухапа, какво правите тук?!- извика възбуден той и се спусна към нея.
В този момент Клаудия се олюля като перфектна актриса на театралната сцена, също така майстроски обърна очи и се пльосна в краката му.
- Тук, на крака! - посочи раната от фибата, която кървеше и приличаше досущ на рана от ухапване на змия.- Тук има много усойници!-промълви тя. - Моля ви се, помогнете ми, не искам да умра! Бях за гъби и тъкмо излизах от гората, когато нещо изшумоля в краката ми, стрелна се, убоде ме и й видях само опашката как изчезва в храстите!...
- Аз съм тук с колата, спряна е горе, на изхода за магистралата, ще можете ли да вървите няколко метра? Ще ви закарам в болницата!
- Мисля, че ще мога... - закуцука Клаудия, хванала мъжа под ръка.
Когато пристигнаха в болницата, вече беше почнало леко да се смрачава. Спешното отделение беше препълнено. Обработиха раната на Клаудия, поставиха й необходимата инжекция и ги помолиха да седнат в чакалнята. Клаудия трябваше да остане за наблюдение няколко часа.
- Ще почакате ли с мен?! - попита тя - Присъствието ви ме успокоява!
- С удоволствие! - оживи се мъжът. Двамата се отпуснаха на столовете. Мълчаха.
- И вие ли бяхте за гъби във Вайсбах? - започна да се съвзема Клаудия.
- Аз ли? - погледна я изпитателно мъжът, очите му приличаха на тъмносини незабравки. - А, не аз, аз.... - опита се да се усмихне той, но лицето му болезнено се изкриви, - имах други намерения, но вече няма значение...
- Вече няма значение?! - повтори бавно Клаудия и на свой ред го погледна втренчено.
- Сякаш ме беше връхлетял някакъв кошмар наяве и в един момент ми прегоряха бушоните...!
Няколко часа бяха изминали неусетно. По някое време на вратата се появи лекарят и ги покани отново да влязат.
- Не е сигурно, че ухапването е от змия! – заключи той.- Сега можете да си идете вкъщи. Такава хубава двойка трябва да прекара вечерта на по-приятно място от болницата.
Излязоха навън и се погледнаха, два чифта питащи, търсещи очи:
- Искате ли да се запознаем на по едно питие? Аз се казвам Клаудия и можем да си говорим на „ти”!
- Разбира се! Аз съм Андреас!
Седнаха в едно улично бистро, над което летните липи бяха разтворили щедро дъхавите си цветове.
- С какво се занимаваш? - попита Клаудия.
- Бях доскоро учител.- отвърна кратко Андреас и сведе отново очи, - Напуснах, въпреки, че много обичах професията си.
„Като г-н Зинфелд!”- помисли си Клаудия и я полазиха тръпки.
След няколко минути тягостно мълчание, Андреас продължи:
- Преди две години сгазих с колата дете и то почина.... Беше ужасно нелепа история...: Както си карах напълно нормално в града, изведнъж връхлетя като изневиделица тротинетка през улицата. Момченцето така се беше засилило нанадолнище от една стръмна съседна улица, че не можа да спре. Умря в ръцете ми, третокласник...В съда ме оправдаха, но аз повече не можех да си представя да бъда учител- бях убил дете...! Останах без работа. Нямам друга професия, а към учителската не исках да се върна. Тогава приятелката ми ме напусна, а приятелите ми започнаха да странят от мен. Телефонът спря да звъни, на вратата така или иначе никой не натискаше звънеца. Само в пощенската кутия валяха сметка след сметка и предупреждение след предупреждение от Службата за безработни. Не можех да си позволя да излизам вечер, стоях пред компютъра и прекарвах нощи наред в интернет- чатове, форуми, дискусионни клубове и преливах от пусто в празно. Исках само да не мисля за нищо и да имам покой. Вечен покой! А ти? Как си живяла досега?
И Клаудия му разказа всичко - за детството си, за баща си, за майка си, за гимназията, за г-н Зинфелд...

- Бъдещето е като слънцето - него винаги го има, даже и когато не го виждаме, защото е скрито зад облаци. Но един ден то пак изгрява, най-неочаквано, защото лъчите му са като пътища към нас. Ако не се страхуваме да тръгнем по тях, със сигурност ще пробием облаците! - разпалено каза Клаудия и очите й наистина засветиха като слънца.
- Жалко, че г-н Зинфелд не е срещнал никого на Стария мост на днешния ден преди осем години! - усмихна се горчиво Андреас.
Клаудия го погледна топло и обхвана с дланите си ръцете му като в гнездо...