Често минавахме оттам на път за грозната сива бетонна сграда, която беше моята детска градина. Беше прекрасна...
широки балкони, водещи към двора, обрасъл в стари огромни дървета с гъсти зелени корони, а в сенките им – шарени люлки, пързалки, горски къщички и катерушки. Слънцето се провираше между листата на дърветата, винаги пееха птици.. Слънцето се провираше между листата на дърветата, винаги пееха птици.. Винаги бяха свежо боядисани, никога нямаше дори една счупена люлка, никога нямаше олющена боя, никога кварталните хулигани не гонеха децата, които също никога не видях деца да играят там. Стоеше си така – недокосната от хората и от времето, като картина от приказка, която можеш само да съзерцаваш и не смееш да протегнеш ръка от страх да не изчезне.. Често минавахме от там с дядо. Вратата на високата ограда беше винаги заключена. Аз се качвах на циментовата основа и вкопчвах ръчички в решетките. Надничах през тях и мечтаех да мога да се провра, за да поиграя в този приказен двор – на хубавите люлки и така уютните дървени къщурки. Вярвах, че дядо може да отвори вратата и всеки път дълго молех – Дядо, хайде да поиграя в тази хубава градинка. Той винаги стисваше силно ръката ми и отминавахме забързано. Аз подтичвах след него, обърнала глава назад, неискаща да откъсна поглед от онова приказно място. Често завиждах на онези дечица, които ходеха в градината – представях си как се веселят на шарените, новички люлки и пързалки. И колкото по-забързано отминаваше дядо, толкова повече се дърпах аз и не исках да отлепя поглед от детската градина с шарените люлки. След това той ме водеше в кварталната сладкарница, гледахме заедно пастите на витрината и ми купуваше дъвка “Идеал”. А аз дълго се въртях в леглото вечер и мечтаех да ходя в чудната градина. Един ден най-сетне се осмелих да попитам – Дядо, дядо, не може ли да ме преместиш и да идвам вече в тази градинка с хубавите люлки?! Дядо ядосано ме погледна – Тук е за деца без майка и баща!!.. Останах като попарена. Нима и такива деца имаше?!
Може ли едно дете да изпита вина за това, че е пожелало люлките и пързалките на тези, които само тях си имат?! Години по-късно точно тази вина ме отведе в дома. Беше стара, порутена сграда в едно от тези малки крайгранични селца, които няма как да намериш, ако не знаеш, че съществуват. Дори да знаеш – също. Говореше се, че може да те застрелят ако тръгнеш по склона над селото – нали беше пограничен район.. Тръпнех по пътя натам. Мечтаех да отида и да прегърна децата, да им дам усмивка.. да изкупя някак вината, че ги бях ощетила, пожелавайки преди години люлките и пързалките на други едни деца.. може би вече големи хора.. Децата бяха целите усмивки – весели, буйни, дяволити, нагли, цинични и огрубели.. Гледаха с блесналите си осем годишни погледи, говореха за секс и искаха пари, за да си купят цигари.. може би и водка от селската бакалия. Псуваха възпитателите и измисляха покъртителни истории за живота си, които после разказваха със същия блеснал в очакване на парите поглед.. Често в дома идваха дарители, мис-ки се снимаха с децата за да добавят благотворителна кауза към портфолиото си, носеха купища бонбони и си отиваха, а след тях възпитателите носеха от домовете си ориз, боб, леща и сол, зада има какво да дадат на децата за вечеря. Идваха и си отиваха – такива като мен, изкупващи гузната си съвест. Децата оставаха. Деца, които едва видели те идваха, прегръщаха ни и повтаряха “обичам те”, но които не знаеха какво е да обичаш – не само защото никога от никого не са били обичани, а защото някъде в една приказна градина с шарени люлки бяха изплакали онази част от душата си, която беше способна да обича…
…
Малкият ми син изгука в ръцете ми. Личицето му се озари от усмивка. Минавахме покрай детската градина с шарените люлки. Гледах я отново – запечатана във времето, дори апокалипсисът на демокрацията не беше успял да я докосне. Всеки детайл си беше същият, както в спомените ми. Единственото нещо, което детското ми съзнание в опита си да се предпази, ми беше спестило, беше непрестанният плач, който се носеше от отворените прозорци на градината с шарените люлки. Плач на самота, болка, отчаяние, страдание и глад. Детската градина с шарените люлки беше мястото на не едно и две престъпления – мястото, където всеки ден живот беше ден, в който продължаваше агонизиращата метаморфоза на детските души в нещо, за което хуманното ни общество едва ли беше измислило подходяща диагноза, но въпреки това бе издало своята присъда.. Когато беше невъзможно да ги захвърли на края на света, просто издигаше високи, заключени огради, по ирония на съдбата – в центъра на града, зад които тайно се надяваше да скрие срама си.
Синът ми отново се усмихна. Някой ден и той щеше да се вкопчи в същите тези решетки и да попита защо не може да ходи в тази хубава градинка. Някой ден и аз щях да го стискам силно за ръката, забързано отминавайки сиропиталището, виновно побягнала от момента, в който щеше да се наложи да му кажа, че на този свят има деца, които си нямат майка и баща..