автор: ole72

В 99% от случаите сме самотни сред другите. В 99% от случаите ние ги правим самотни. А самотата е толкова крехка, че ни е страх да не я счупим с грубите си думи. И тя расте, расте и ни залива със стогодишния си лед и нашият отчаян SOS не чува никой, защото всеки вика заледен от собствената си самота. Вместо да се концентрираме и да я стопим с копнежа си. ..
Хрус, тряс, прас, дзън, дзън-безпомощни висулките се чупят, капят капчуците на самотните ледни царства, които са обсебили душите ни и ние подреждаме по цял ден малки ледени пъзелчета, от които животът ни прилича на ребус, а разрешението е в слънцето, което ще разтопи онова малко ледено стъкълце, което попадна в окото ни, когато отминахме онази малка ледена самота, от която ни зовеше един още по-малък от нея самотен човек.
Но слънцето дойде-разгоря се в копнежа ни и ето, че самотата си отива, защото не искаме да се върне пак и ще я прогоним от всичките и заледени царства, за да се върне истинската радост на земята!