автор: palabra

Извадих бялата си шнола от косата-
кървящо черна, смесена с жарта
и се изсмях на миналото лято
на твоята идея за дъжда...

Измислен беше, знаех, че земята
разровена, ужасна преди нас
заравя всичко, от което плачат
липите и прегърбеният валс

Безумна съм, а тази вечер нея
не мога да разкрия без луна
една самотна спътница на кея
от миналото прави тишина...