Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 1
Всичко: 430

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗаглавие без разказ
раздел: Разкази
автор: kamo

"Някои стихотворение за без заглавия.
Това заглавие е без стихотворение.
Всичко е извън това."
Кенет Уайт "Снежната утрин на Монреал"

Болеше го ... болеше го ... БОЛЕШЕ ГО !
После болката изведнъж изчезна. Отшумя като последната вълна върху гладката повърхност на езерото, когато хвърлиш камък в средата му. Отиде си. Чувството беше тягостно: изведнъж се почувства празен. Всъщност вече и не можеше да чувства. Просто - празен.
Опита се да извика болката. Дори усети носталгия по нея: тя поне беше НЕЩО. Нещо, за което да се хванеш. Нещо реално ... Опита се да извика мъката, омразата, ревността, отвращението и ненавистта, огорчението, безнадеждоността и похотта ... Нищо !
Опита се просто ... да извика.
После се събуди. Ужаси се при мисълта, че може да не е сънувал. Че всичко може да е истина - празен. Божичко, дано е било сън, каза си, а после УСЕТИ, че е УСЕТИЛ ужаса си и се отпусна.
Отново чувстваше !
Отново можеше да чувства, да се страхува, обича и мрази; можеше да плаче и скимти, да крещи и стене - отново !
Тя лежеше присвита до него, както винаги с лице към стената и тихичко дишаше. Внезапно ИЗПИТА ненавист към нея - как само спи, самата невинност - виж ти ! - спи и сънува розови сънища, докато той СТРАДА и СЕ ТЕРЗАЕ в прегръдките на своя кошмар ... Кучка !
Ах, кучка ! А той така я ОБИЧАШЕ ! Беше готов да разкъса сърцето си за нея, беше готов на всичко, а тя спи ! Господи, що за съвест имаше тя, що за чувства ?! ЧУВСТВАШЕ ли въобще?
Божичко, защо точно тя ?! Нима не и бе дал всичко ? Не я ли ОБИЧАШЕ по своему ? ОБИЧАШЕ я, по дяволите !
Ах, кучка ! Защо го направи ? Защо ? ...
Той се извъртя неспокойно в леглото и пружините му запротестираха, поскърцвайки, докато той се намести отново, а до себе си усещаше топлината на крехкото и, стройно тяло, което излъчваше секс дори в съня. Спейки до нея, той ЧУВСТВАШЕ , че дори и така не я притежава, тя му бягаше.
Заслуша се в себе си, доволен че отново направлява чувствата си. Да, ето - МРАЗИ я ... но и я ОБИЧА, кучката ! РЕВНОСТТА му бе като пълноводен поток, който отнасяше и последните крехки останки от здравия му разум и той се остави изцяло на удоволствието от нея. Лежеше до нея и я НЕНАВИЖДАШЕ, ОТВРАЩАВАШЕ СЕ, МРАЗЕШЕ я и я ЖЕЛАЕШЕ до смърт.
Той тихичко изскимтя, ей така - за проба. Прозвуча ... ГОРЕСТНО. Жалко, че нямаше кой да го чуе. Изскимтя наистина майсторски. Усмихна се в тъмното.
Изглежда цялата им проклета връзка беше такава. През цялото време ставаха разни неща, но всъщност нищо не се случваше. Това беше връзка, в която недомлъвките бяха повече от откровените разговори, всяка подарена роза с дълга дръжка, си беше просто поредната роза с прекалено дълга дръжка и внимателно почистени бодли, а изпълнените с любов погледи - досадно присвиване на късогледите му очи ...
Сякаш доловила мислите му, тя простена тихичко насън. Погледна я, но не я докосна, за да я успокои. Тя отново простена. Той се ухили, но щом му дойде на ум, че стенанията и са резултат на поредния и похотлив сън, в който ДРУГИЯ я обладаваше брутално и неколкократно, дарявайки я с поредица разтърсващи оргазми, усмивката застина на лицето му. Усети как слабините му се присвиха и потръпнаха, настръхна целият.
Винаги ли щеше да бъде така?
Малко ли му бяха неговите страхове, съмнения, комплекси и паранои, за да се товари и с нейните ? Нима той нямаше нужда от обич, внимание и ласки ? Нима не се съмняваше ? Не се ли чувстваше и той самотен ? ... Майка му му липсваше. Никоя друга жена не го разбираше, така както го бе разбирала тя. Дори и в безпаметните мигове на върховна наслада, които напоследък успяваше да си докара все по-трудно и по-трудно, той запазваше дистанция и анализираше, сравняваше и сякаш гледаше отстрани гърчещото се под него яло - в напразното си желание Чудото най-сетне да стане ... Чудото все така не ставаше. Майка му все така му липсваше. БЕШЕ САМ !
Дори и сега - лежейки в леглото, притиснал напрегнатото си тяло към нейното, усещайки извивката на гърдите и в прегръдките си, той беше сам. Нощта напредваше, не му се спеше.
Жадуваше да го дарят с обич. Жадуваше да каже някому "обичам те". Жадуваше близост и онова мечтано, неназовимо състояние на съпричастност и взаимен покой, до което никога не можеше да се докосне ...
Тя отвори очи в мрака и го погледна. Гледа го дълго. После той мълчаливо се пресегна и погали това, което бе останало от нея след съня. Докосна я, след това отново я докосна, докато тя не започна да стене - поне този път бе сигурен, че не сънува ДРУГИЯ.
Искаше да я обладае грубо и болезнено, да я чука до припадък, така както си представяше, че я чука той, но вместо това я люби дълго и нежно, влагайки в тази любовна война, ти -ри-ри-рам, всичката страст и желание, които никога нямаше да изпита истински - никога, никога вече, с никоя друга - и макар и да не изгориха света, така както навярно го правеше Мариус Куркински, накрая тя изкрещя от удоволствие, впивайки старателно лакираните си нокти в гърба му: "Да ! Да ! ДА !", докато той запази хладно мълчание, достигайки самотното си, мъчително освобождение, от което в устата му остана единствено лек металически привкус.
Отдръпна се от нея; бе все така тъмно и студено / в четири сутринта астрономическо време, кой знае защо се сети внезапно той и това му се видя по-важно от всичко останало /, навън октомврийският дъжд дълбаеше с ледени пръсти плътта на нощта. Чаршафите влудяващо се бяха усукали в краката му.
Тя постепенно успокои дишането си, после доволно измърка и топлия и дъх го опари в тъмното:
- Обичаш ли ме, скъпи ?
Той се надигна рязко на лакът. В гърдите му бушуваха неизказани чувства, сърцето му диво се блъскаше, главата му запулсира в подлудяващия ритъм на кръвта.
- Не ! - радостно отвърна той и по вените му се разля облекчение, каквото не бе и подозирал, че може някога отново да изпита - Не ! МРАЗЯ ТЕ, КУЧКО !
Извъртя се по корем, наляво, по-далеч от нея и щастлив, повтори, заровил пламнало лице във възглавницата:
- Мразя те ...
После заспа.
Тя остана занемяла, вперила невиждащи очи в мержелеещия се в измамната дрезгавина на утрото таван. Не плачеше.
Болеше я ... Болеше я ... БОЛЕШЕ Я !
После болката изведнъж изчезна ...



Публикувано от aurora на 24.06.2004 @ 12:30:06 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   kamo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

“Так много камней брошено в меня,
автор: babazlata
640 четения | оценка 4.5

показвания 18002
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Заглавие без разказ" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Заглавие без разказ
от dara33 на 27.06.2004 @ 14:06:58
(Профил | Изпрати бележка) http://dara33.blog.bg/
Болеше я ... Болеше я ... БОЛЕШЕ Я !


винаги боли.
живот=болка