автор: stratus

Сипала си малко повече думи
и кораво стои тестото -
мачкам го с кокалчета,
убива ми – дай още вода,
две глътки стигат. Стигат!
Търпеливо мачкам думите,
а безформено стои някак.
Редиш грижливо сричките и
внимаваш
да не ме заболи
отново…
Притисни го и ти с дланите
обрашнени и малки
като бели лястовици
като славослов, като панагерик -
месиш думите като в началото,
когато бе само слово,
да оплетем
онзи козунак жертвен
с побити яйца – като камъни,
като калдаръм,
по който ме следваш –
нестинарке – убивам ти на ходилата
и пак не бягаш от мене,
смирено гледат очите ти
и струят, струят думите –
с какво друго да го наръся,
тестото, коравото…
42 парясани лястовици
кръжат и ми носят кал,
молят ми се гнездо
как се прави
да им покажа,
а ръцете ми - до лактите
в тестото жилаво –
като в тресавище съм
потънал, давят се думите
и пълзят на струйки
по окаляното ти коляно
безкрайно,
безкрайно,
безкрайно…
Като любов.

Стоян Стратиев