автор: torbalan

( или пълнена пъстърва, тъпкана с любов ) ...рунд втори:

....Второ – да се върна до гуреливото павилионче и да почукам любезно по оплютото от мухи чисто прозорчe, с лед което да вляза с вратата под мишница и, притискайки с всичките си сто и двадесет килограма живо тегло и три кубика
ръст отровителя, да го поканя на откровен и задушевен разговор. Вежливо припомняйки му мъките на недоволния оркестър, също и своето незабравимо обещание. След което, съвсем културно да поставя върху удобната скара стегнатия му, виновен задник и кротко да поискам разяснения във връзка със случая.


Задушавайки същевременно черното му дробче с прорасъл лук и пикантно, гранясало масълце...И ако се притесни да отговори правилно на въпроса „Защо продава се рибката в комплект с немити булки*” да въздигна паметник неръкотворен от собствената му, смрадлива, мукавена барака.
Докато внимателно претеглях на везната тези тъй привлекателни за мен възможности, подкарах внимателно автомобила, три пъти сменяйки посоката му на движение в унисон с връхлитащите ме светли мисли... Разбира се, както обикновено се случва, се наложи да направя по-неприятния, но крайно наложителен за момента избор. А именно - да размажа останалите за деня задачи, вместо жалкия пакет на наглия изрод.
След минута, вече поуспокоен, се движех доволно бавно за своите безгранични възможности по тесните централни улици, когато кривогледите ми очи съзряха една ужасяващо обидна за крехката ми психика, нелепа ситуация... Прекрасна млада газела, с бебешка количка в ръце, правеше отчаяни опити да пресече неспирния поток от стадо бездушни добитъци. Сърцето ми се преобърна. Гняв обзе грозната ми безчувствена душа...Изведнъж, в момента в който бях решил да закова автомобила и въздам правосъдие, усетих свиреп удар, след което се чу ужасяющ стържещ звук. Изпод краката ми нещо зверски се претърколи, изхърка и остана метър-два зад клетата кола...С вледенено от ужас сърце бавно отворих очи и с нежелание погледнах първо пред себе си, след това и в огледалото. Отзад се разкри ужасяваща съзнанието ми, нерадостна гледка. Един отвратителен легнал полицай злорадо се подсмихваше, коварно надигнал глава петдесетина сантиметра над оръфания асфалт. С особено задоволство установих, че мечтата ми да прегазя пътен полицай най-накрая се бе осъществила – при това абсолютно без да забележа... Уверявайки се, че младата газела безпроблемно бе успяла да преведе невредимо малкото си между копитата на добитъците бавно продължих напред, съжалявайки за невъзможността да се върна за да довърша легналото възнак ченге...
След задължителното половинчасово търсене на подходящо място за паркиране бодро крачех по жълтите павета посока собствения ми уютен офис. В един момент, до нежно окосмените ми уши долетя приятна музика. Оказа се, че развеселена група хора припява нещо съвсем неразбираемо посока глухите
каменни сгради наоколо. Направи ми приятно впечатление и
стегнатата им дискретна публика, съсредоточено люпеща семки в пълно бойно снаряжение – явно, нетърпеливо очаквайки спаринг равръзката на въпросното представление. Любопитен за причината на въпросния хепънинг, плахо се приближих до сплотена групичка припяващи и след като учтиво поздравих, невинно попитах:
- За какво именно припявате тук, приятели!?
- За пари! – Отговориха ми в купом.
- Това хубаво. Но тази публика там, с палките, едва ли ще плати. Не сте ли поканили и други желаещи да послушат вашите трели? – Учуден от недосетливостта им, отново попитах.
- Поканихме, разбира се, но като разбраха каква песен ще пеем се скриха зад каменните стени на замъците отсреща и не смеят да се покажат. Затова направихме тази седянка и чакаме да разберем ще платят или не. – Отговори ми приятна дама с вид на невинна начална учителка.
- Ясна е работата.- Рекох - “Изкарай Гано говедата” се казва
песента, нали?
- Да! – отвърна дамата, усмихна се, кимна с глава за довиждане и се сля с множеството.
- И аз я пях онзи ден на шефа на една банка... - Рекох подире и - Но той
предупреди, че ако плати за удоволствието, ще иска лихва. – Гласът ми зъглъхващо потъна след нея...
Часът отдавна бе два следобед. Напуснах веселата седянка и бодро продължих към своя офис, предчувствайки предстоящите приятни минути споделено внимание между мен и красивата ми, способна секретарка...В този момент на приятни мисли деликатното ми обоняние долови една болезнено позната миризма. Ходех и душех, поглеждах напред, назад, нагоре,
надолу... Сладникавата смрад се появяваше, изчезваше, изтичаше отново и
полепваше по всичко наоколо, като бавно, но сигурно го задушаваше. Отвратителна воня, белезникаво пропиваща съзнанието. Миризма на развалена риба. Запуших носа си, бързо преминах по жълтите павета, прекрачвайки развалени рибешки глави и слузести опашки и с облекчение потънах в приятното ухание на близките улички.
След секунди, забравил за всички перипетии през деня, цъфтях сияещ на врата на спасителния офис. Влизайки, с изненада и облекчение установих, че всичките ми симпатични служителки съвестно седят на работните си места и акуратно пощят маникюрчетата си. Докато сладко чатят с гаджетата си в нета. Същевременно сърбайки шестото си за деня, половинчасово кафенце.
- Здравейте милички! – Усмихнато ги изненадах.
- Оооо, здрасти шефе! – Стреснато изтракаха красивите им зъбки.
- Ей сега ще ви изям! – рекох - Коя ще е първа!? – И без да изчакам отговор
обиколих всички, целувайки ги по бузките и внимателно издърпвайки зачервените им, красиви ушички. Последното не за друго, а разбира се, за да има по-добра чуваемост.
Реших да ги оставя спокойно да довършат задълженията си и с нескрито вълнение погледнах вратата, зад която ме очакваше готовата да изпълни всичките ми съкровени желания апетитна секретарка...Предусетили намеренията ми, всички офис сътруднички се занадпреварваха да ме молят:
- Шефе, ела! Ела разкажи ни какво стана днес!? Как мина
деня!? – Заумилкваха се хитро около мен. - Сега като влезеш там няма да се покажеш до края на работното време...
- Имам наистина спешна и неотложна работа, сладурчета. – Отклоних молбите им усмихвайки се. - Сега ще ме извините, но влизам да поработя. - Погледнах ги строго и открехнах с нескрито вълнение вратата. Пред очите ми се разкри невероятна картина...

*Тук авторът има предвид гъбата "Amanita caesarea", наричана още "Булка гъба".
....следва продължение...