автор: radi_radev19441944

На Ина и Таня.


Отначало не обръщах внимание на симптомите. Казаха ми, че с напредването на възрастта това е нормално явление и не бива да се притеснявам, защото имало и по- тежки случаи. Винаги съм бил достатъчно разсеян и малко са ме впечатлявали събитията около мен, както и хората, с които съм контактувал някога и някъде, поради което се е случвало да забравям имена и лица, с които съм имал работа вчера или само преди час, но напоследък този процес явно се е задълбочил, защото вече не познавам децата на близките си и се чудя, когато те ме поздравяват и ми се усмихват- „кое ли беше това?”, но после се сещам, че и мене някога възрастните не са успявали да ме познаят и ме разпитваха по няколко пъти кой съм и какъв съм, което много ме е разсмивало. Тъкмо тогава, в унисон с нерадостната перспектива, направих потресаващо откритие, с което в общи линии установих, че процеса на умиране не е само в минутите, когато докторът не може да установи наличие на пулс, а много по- дълъг- още от тогава, когато започваш да си мислиш: „това не ме интересува, онова е излишно и не бих го направил, тази жена защо се е лепнала и какво иска от мен; предпочитам да отида да си легна” и така нататък- симптоми, характерни за един период на задълбочаваща се деградация, когато те интересуват само проблемите с доставката на битови придобивки, наличието в хладилника, яденето и спането. Друга работа е, че някои са умрели още приживе. Ясно е, че за подобно откритие никой няма да ми издигне паметник, нито да ме предложи за Нобелова премия, най- малкото поради факта, че то- откритието е направено много по- отдавна- вероятно в дълбока древност, когато прадедите на господин Нобел са ловили риба в Баренцово море, увити в тюленови кожи, а освен това поради прогресираща деменция старците много харесват това свое състояние и дори са склонни да твърдят, че вследствие оглупяването са омъдряли- една констатация, която би могла да бъде смешна, ако не беше толкова тъжна. Във всички случаи бих предпочел да си легна и да поспя, особено в студените зимни нощи, когато има мъгла, отколкото да отида на концерт, на банкет, на бал, на литературно четене или на любовна среща, ако изобщо някой се сети да ме покани, което е твърде съмнително. Общо взето с напредъка на деградацията се наблюдават някои странни ефекти, вероятно характерни за процеса на умиране, които бият на очи не само за околните, но дори понякога и за самият потърпевш, тоест би било любопитно да наблюдаваш собственото си умиране, но някак от страни- без да участваш пряко в него, защото прякото участие предполага редица неудобства, с които лично аз не съм особено съгласен. Освен неизбежното оглупяване – характерна особеност на остаряването– бият на очи и някои странични явления от чисто физическо естество, като сбабичасване, безпомощност, олисяване и, което е най- странно- окосмяване; тоест-оголването на черепа се компенсира с появата на специфична растителност по други части на тялото и главата, което не е нито особено естетично от гледна точка на другия пол, нито особено належащо от гледна точка на еволюцията, но вероятно в един момент както еволюцията, така и другия пол престават да се интересуват от застаряващия субект, поради неизбежната амортизация на някой орган и липса на желание или невъзможност за самовъзпроизвеждане; с други думи, появата на косми в ушите, в носа, по гърба, по гърдите – тоест навсякъде, където тази растителност отличава нашите предци, скачащи по клоните на дърветата от техните еволюирали и аристократични потомци, кимащи зад бюрата и закичващи себе си с гордото название „хомо сапиенс”, вече го нарежда между клиентите на попа и неговото участие в разпределението благата и любовните инициативи не е особено належащо.
Това би било „малкия дявол”, ако беше само то. Но не е. Впечатлявало ме е обстоятелството, че освен жените, предпочитащи елегантни мъже- тоест- съвършени във всяко отношение, съобразно естетическото кредо на Чехов, има и много други, които предпочитат грубите, недодялани и рошави мъжища, което може би е остатък, програмиран в психиката на нежния пол още от древни времена, когато нашите прадеди са преследвали с копия мамутите в сибирската тайга и никой не е мислил нито да се бръсне, нито да се депилира, нито да слага вратовръзка, не само защото ще умре от студ, но явно тогава окосмяването се е считало за безспорен признак на мъжественост и своеобразна естетика, гаранция- освен всичко друго- и за здраво потомство и е било предпочитано от страна на дамското общество, за разлика от настоящите предпочитания, когато дамите се лутат между мускулите и косматите гърди на примитива и музата на интелекта, нямаща нищо общо с оцеляването на вида. Разбира се, това не е валидно, когато на стари години самият интелект започне да се окосмява и възможностите се изравняват- тоест мускулите на примитива атрофират и талантите на интелекта също така атрофират; единият се проскубва, другият се окосмява и в края на краищата двамата сядат заедно в кръчмата да си пият ракията и да коментират защо Локото е загубило поредния си мач.
Но не винаги в кръчмата се уцелват стари пръчове и поради неизбежната феминизация на обществото, понякога се случва срещу тебе да седнат представителки на нежния пол, а тогава няма как разговора да се върти все около проблемите на Локото; налага се да споменеш нещо и за Омар Хаям, за Чарлз Буковски, а не дай си боже- и за Азис.
На такава една импровизирана разпивка отново се сблъсках с нея. То е нещо като хоби-клуб, където се събират съмишленици и обикновено наред с дискусиите, касаещи съответната тема, върви и алкохола. Няма да се задълбочавам в обстоятелството, че бях попаднал сред една компания от жреци на Евтерпа- възвисени и красиви- безкрайно ангажирани с проблема за впечатлението, което оставят у околните и изучаващи инкогнито характерните особености на представителите от другия пол.
Тя дойде малко по- късно и се настани на свободното място срещу мен. Отначало ме шокира фактът, че никак не се е променила, а са минали почти тридесет години откакто я видях за последно, а после се сетих, че точно това е причината, за да я позная, тъй като много от старите си приятели и близки вече не познавам, от друга страна ме потресе обстоятелството, че тя изобщо не се сети за мен, дори не ме погледна; нито външността ми и говореше нещо, нито името. Абсолютно нищо. Отначало не можех да допусна, че толкова съм се сбабичасал, за да стана непознаваем, дори за тези, с които съм бил в близки отношения; освен това нямах представа как тя е успяла да се запази непроменена; винаги ужасно ми е харесвала и тази констатация се утвърждаваше в едно с нарастващата болка, а после внезапно установих, че тя изобщо не е тя. Естествено, че не беше възможно да е тя; никак не се връзваше подобна тенденция, най- малко поради проблемите с възрастта, но това изобщо не промени илюзията за нейната идентичност; аз продължавах да я наблюдавам скрито- нещо което не успя да и убегне и тя веднага реагира с явно изразена досада, или поне на мен така ми се стори, което направи изживяването ми още по- болезнено. Вероятно си е помислила: „Тоя пергиш какво се е зазяпал; не вижда, че е вече от антуража на Свети Петър и се опитва да ме сваля с погледи. Ама че палавник!” А в действителност, аз не можех да приема спокойно факта, че тя изобщо не е тя. Ами тогава коя е? Може би нейна дъщеря, може би племенница или кой знае какво, но не допусках, че е възможно да нямат нищо общо- някакво случайно подобие или още по- невероятно– просто да съм се заблудил, че си приличат. Вярно е, че напоследък трудно помня физиономии, но това не беше коя да е физиономия, а тази която не съм в състояние да забравя никога, а освен това събитията и физиономиите от детството и младостта ми са неизличими, за разлика от настоящите, които се изтриват на минутата, без да съм натиснал бутона delete. Още по- фрапиращо се оказа обстоятелството, че тази носеше същото име, както онази и това съвсем ме побърка. Случи се така, че понеже беше седнала на масата точно срещу мен, аз не можех да отлепя поглед от нея, което явно започваше да я дразни и тя реагираше с облаци от цигарен дим, които раздухваше около себе си. В края на краищата реших да я извадя от това неудобство и излязох малко навън на терасата хем да размисля още веднъж, хем да я отърва временно от натрапчивото си внимание, защото всяка досада си е обикновена досада и нищо друго. Запалих цигара и се зазяпах по улицата и по звездите, които блестяха особено ярко поради студената нощ- съвсем явен знак, че температурите ще паднат още повече и ще има заледяване. Докато се опитвах да отклоня вниманието си от нея, видях една сянка, която се плъзна наоколо и в същия момент тя- същата- се облегна на перваза до мен и запали цигара. Изненадата ми беше толкова голяма, че отначало дори не успях да продумам; нямах обяснение какво е решила и с какво съм заслужил интереса и. Когато заговори, веднага установих, че гласът и е също като нейния /на онази/; не беше възможно да забравя този глас- и съвпаденията станаха прекалено много, за да бъдат случайни. Още кънтят в ушите ми последните и думи:” не ме търси повече” и аз спрях да я търся, защото знаех, че то е окончателно, но после често се събуждах в полунощ и този глас звучеше отвътре монотонно и недвусмислено:” не ме търси повече!”
Забележката и беше придружена с иронична, но достатъчно хладна усмивка ; имах чувството, че ми се усмихва маската на Нефертити или на Атина Палада.
-       Ще ми обясниш ли на какво дължа това внимание тази вечер?
Въпросът и ме притесни. Нямах разумно обяснение.
-       Опитвам се да отговоря най- напред на себе си. Вероятно се отнася до някакъв спомен.
-       Спомен? Чудя се какъв може да бъде този спомен, особено, ако е свързан по някакъв начин с моята личност.
-       И аз се чудя. Но едва ли се отнася до твоята личност.
-       Какво друго?
-       Красива си.
-       Елегантна свалка- усмихна се тя- Би било чудесно, ако не беше толкова остарял. Но виждам признаци, които говорят недвусмислено за обратното.
-       Едва ли и тогава би било толкова чудесно. Не винаги съм бил стар, но това не променя особено нещата.
-       Кой знае?
-       Що се отнася да признаците, те са достатъчно видими, дори и на тъмно- продължих аз- вторично окосмяване, вторично оглушаване, вторично оглупяване, множество гърбици от физическо и духовно естество. Има един предел, когато е трудно да се прикрият гърбиците.
-       Трябва да има и още нещо.
-      Има, разбира се- потвърдих аз- Някога познавах една жена, която имаше твоето лице, твоето име и дори твоя глас. В първия момент дори си помислих, че ти си тя, явно защото ми се е приискало да е така. Но очевидно не е.
-       Няма начин да е. А освен това никак не приличам на майка си. Тя е мургава, а аз, както виждаш…
-       Виждам и чувам каквото е необходимо. Но явно съм объркал посоките. На колко години си?
-       Двадесет и седем.
-       Двадесет и седем?
Веднага направих една груба справка и ситуацията стана още по- объркана. Защото тя- онази- си отиде преди около двадесет и осем години – един факт навяващ особени размисли и особени съмнения. И досега не мога да си обясня защо си отиде. Просто един ден обясни с неочаквана деловитост, че интересът и към мен е спаднал, извини се и си тръгна. Разбира се, наложи се да я извиня. Нямах друг избор. Дори не проявих интерес какви са причините, но то не беше вече толкова належащо след като нищо няма да се промени. После чух, че заминала някъде, че нещо се случило, но нямах представа какво. „Не ме търси повече” и аз престанах да я търся. В болката определено намирах и своеобразно облекчение. Не знаех дори дали е жива. Двадесет и осем години неведение ; оказа се, че това ме устройва.
Нещо ме присви отляво. Момичето внимателно ме наблюдаваше и в очите и трепна загриженост.
-       Какво ти е?
-       Всичко е наред.
Всъщност, нищо не беше наред. Губеха се много детайли и аз се опитвах да ги събера, но не успявах. Тези дати явно говореха нещо, но какво точно нямах представа. Двадесет и седем години, двадесет и осем години; прекалено много станаха съответствията и не можех да си ги обясня с елементарни случайности. Особено, когато всички тези случайности съвпадат с едно и също събитие. Е да- нищо не и казах, а и нямаше какво да и кажа, не само защото нищо не беше ясно, но дори и да съществуваше някаква яснота, пак нямаше какво да се промени. Едно хубаво момиче, което по странен начин ми напомняше за една моя сантиментална връзка и нищо повече. До тук.
-       Защо ме попита на колко години съм- отново подхвана тя с явна ирония- интересува те дали съм пълнолетна ли? Е да, в това отношение няма какво да те притеснява. Пълнолетна съм и ставам за в леглото, но не съм се разбързала.
-       Не се притеснявам за това.
-       А за какво? Може би заради вторичното окосмяване? Е, ако питаш мене, не е чак толкова лошо; дори изглеждаш привлекателен за твоите години . Имаш излъчване на библейски патриарх. Едно такова…достолепие…
-       Не съм запознат с излъчването на библейските патриарси, но може и да си права- окосмяването е съществен фактор, съпътствуващ патриархата- отговорих сухо аз. Колкото и да ми харесваше, това момиченце май се опитваше да ме взема на подбив. И го правеше доста фино.
-       Хайде да ги оставим сега настрана тези патриарси- внезапно промени темата тя- кажи нещо по- конкретно за онази твоята позната, която приличала на мен и в която си бил влюбен.
Това предложение много ме смути. Нещо ми се губеше.
-       Не си спомням да съм споменавал, че съм бил влюбен.
-       И аз не си спомням- усмихна се тя- но то не е необходимо. Не може един мъж да споменава подробности за жена, с която не се е виждал двадесет и осем години без да е бил влюбен.
-       Двадесет и осем години ли?- изстинах съвсем аз- Нима съм споменавал някога подобно нещо?
-       И не е нужно да го споменаваш. То е очевидно. Мислиш, че съм нейна дъщеря, а може би си мислиш, че съм и твоя дъщеря. Това прави горе долу двадесет и осем години.
Това ме довърши окончателно.Откровено казано, дори не съм посмял да си представя подобни нелепости, въпреки съответствията. Не че беше невъзможно, но просто нямах смелост да стигна до там.
-       Не си въобразявам, че си ми дъщеря- отрекох аз без да съм особено сигурен в думите си- разбира се, бих се радвал, ако е така , но…не мисля, че е възможно.
-       Този път си прав- разсмя се тя съвсем чистосърдечно- Аз си имам родители; те са живи и здрави и много ме обичат. Вярно е, че не приличам на нито един от тях, но това едва ли е от значение.
-       И аз не считам, че е от значение.
-       Разкажи сега за нея!
-       Но защо толкова те интересува?
-       Може би защото казваш, че приличам на нея… И може би защото бих искала някой да се влюби по същия начин и в мен…
-       Тя беше красива и наистина я обичах – започнах аз с неочаквана готовност- Беше красива като тебе и също така жизнерадостна. Беше руса на едри къдрици като твоите, пуснати до раменете. Имаше гълъбови очи като твоите и аз се оглеждах в тях – там в дъното на едни бездънни кладенци…
-       Хм- много романтично…
-       И сега, вглеждайки се в тебе, отново виждам себе си.
-       Може би.
-       Тя много се смееше и аз обичах този смях; той тичаше по улиците, когато я има и ечеше отвътре, когато я няма. Понякога беше много сериозна и нейната сериозност изглеждаше също така красива, както и твоята. Тя обичаше да пее; сигурен съм, че и ти обичаш това…
Замълчах за момент, защото забелязах, че лицето и започна да се покрива с бледнина, която ставаше все по- отчетлива на светлината на уличните лампи и една сериозност, която бе стаена в синьото на ирисите и в ъгълчетата на устните.
-       Продължавай!- каза тя и в този момент ми се изясни, че характеристиките се покриват.
-       Тя обичаше цветята, птиците, рибите, насекомите; обичаше да скита в дъжда и по поляните, особено през пролетта, да гони пеперуди и да се търкаля в тревата. Понякога плачеше, а понякога декламираше стихове. Сама пишеше стихове.
-       Продължавай!
-       Фантазираше си всевъзможни неща. Разговаряше с принцове, звезди и ветрове. Обичаше радостите от живота. Обичаше да бъде обичана. Имаше бенка над Венериния хълм.
Тя внезапно пресегна и ме хвана за ръката.
-       Стига!
Лицето и беше призрачно бледо. Стори ми си, че се разтрепери.
-       Обичаше планината, обичаше морето, обичаше да живее, обичаше…
-       Стига!
-       Обичаше да пътува, обичаше да се завръща; беше непрекъснато влюбена.
-       Стига!
-       Само едно нещо не обичаше…
-       Разбрах. Не е обичала тебе.
-       Именно.
-       Не мога да повярвам; няма как да е било възможно…
Върнахме се при компанията и тя не проговори повече нито дума до края на вечерта. После внезапно си тръгна и не пожела никой да я изпраща. Повече не я видях. Отново същото и все същото...Тя изчезна и версията беше, че е заминала за Америка.
Известно време след това направих проучване и установих, че е била осиновена в ранно детство. По нататъшните проучвания не дадоха резултат. Открих само някакви стари фотографии, стари писма, почти нечетливи и стари некролози.
Между другото, докторът каза, че не е Алцхаймер…
Р