автор: gumbert

Владимир Набоков
Писмо до Русия
Моя далечна и прелестна приятелко, излиза че ти нищо не си забравила през тези малко повече от осем години раздяла, щом помниш дори онези побелели пазачи, в небесносини ливреи, които въобще не ни пречиха по време на нашите срещи в някое мразовито петербургско утро, в прашния, малък, приличащ на табакера, музей на Суворов. Колко хубаво се целувахме, скрити зад гърба на восъчния гренадир! А след това, когато се измъквахме от този старинен сумрак, как само ни изгаряха сребристите пламъци на Таврическата градина и бодрото, алчно извикване на някой войник, устремил се по команда напред, плъзгащ се по леда, и пронизващ с щик сламеното тяло на чучелото насред улицата.
Странно: самият аз бях решил, в предишното си писмо до теб, да не си припомням, да не говоря за миналото, особено за незначителните неща от миналото; та нали на нас, писателите, би трябвало да е свойствена възвишената пестеливост на думите, а в случая аз, веднага, още с първите редове, пренебрегвам правото на прекрасното несъвършенство, затрупвам с епитети спомена, който ти толкова нежно загатна. Но не за миналото, моя приятелко, ми се ще да ти разкажа.
Сега е нощ. През нощта по един особен начин усещаш неподвижността на предметите,- лампите, мебелите, снимките на масата. Понякога зад стената във водопровода изхлипва, прелива се водата, сякаш доближавайки гърлото на къщата. През нощта излизам да се поразтъпча. По влажния, сякаш намазан с черна вакса, берлински асфалт, текат отблясъците на фенерите; между гънките на черния асфалт – локви; на места свети червеното пламъче на пожарния сигнал, къщите приличат на облаци, на трамвайната спирка стои стъклен, налят с жълта светлина, стълб,- и незнайно защо на мен ми става тъжно, когато в късния час преминава, изскърцвайки на завоя, празният трамваен вагон: през стъклата ясно се виждат осветените кафяви седалки, между които против движението, поклащайки се, се промъква самотен, малко пиян, кондуктор с черна чантичка на кръста.
Бродейки по тихата, тъмна улица, аз обичам да чувам звука от прибиращият се у дома човек. Самият човек не се вижда в тъмното, пък и никога предварително не можеш да знаеш коя точно входна врата ще оживее, ще приеме със скърцане ключа, ще се разтвори, ще замре, след което шумно ще се затръшне; ключът ще изскърца отново от вътрешната страна, и вътре, зад стъклената врата, за една кратка и удивителна минута ще засияе мека светлина.
Автомобил преминава по мокрите отблясъци на стълбовете,- черен, с жълта ивица под прозорците,- влажно изсвирва в ухото на нощта, и сянката му отминава под краката ми. Сега вече улицата е съвършено пуста. Само старият дог, потраквайки с ноктите си по плочите, с нежелание извежда на разходка вялата, миловидна госпожица, без шапка и с чадърче. Когато тя преминава под червеното пламъче, който виси отляво, над пожарната аларма, една тясна черна частица от чадърчето влажно почервенява.
А зад завоя, над мокрите от дъжда покриви,- съвсем неочаквано! – диамантено проблясва стената на киното. Там, върху правоъгълния, светъл като луна екран, ще видиш повече или по-малко изкусно дресирани хора; и ето че от екрана се приближава, уголемява се, гледайки към тъмната зала, грамадно женско лице с черни, осеяни с блестящи пукнатинки устни, със сиви проблясващи очи,- и чудесна глицеринова сълза, продълговато светейки, се стича по бузата. А понякога ще се появи,- и това, разбира се е божествено,- самият живот, който не подозира, че снимат именно него,- случайната тълпа, сияещи води, беззвучно, но зримо шумящо дърво.
По-нататък, на ъгъла на площада, висока и пълна проститутка в черни кожи бавно се разхожда напред и назад, поспирайки се пред грубо осветената витрина, на която румена восъчна дама излага пред нощните зяпачи своята изумрудена, стичаща се на вълни рокля, блестящата коприна на оранжевия чорапогащник. Обичам да наблюдавам как към тази вече не млада, спокойна блудница се доближава, след като я настигне и два пъти я огледа, възрастен, мустакат господин, пристигнал сутринта от Папенбург. Тя бавно ще го поведе към мебелираните стаи на една от близките къщи, с нищо незабележима през деня всред останалите, също толкова незабележими. На входната врата цяла нощ стои в неосветеното антре равнодушният и вежлив портиер. А горе, на петия етаж, също толкова равнодушна старица мъдро ще отключи свободната стая, спокойно ще вземе парите.
А знаеш ли, с какъв великолепен грохот проехтява по моста, над улицата, осветеният, ухилил се с всичките си прозорци влак? Навярно, той не отива по-далеч от предградието, но мракът под черния свод на моста в този момент е изпълнен с такава могъща чугунена музика, че аз неволно си представям онези топли страни, където ще замина, щом само се сдобия с онези излишни стотина марки, за които все мечтая – толкова благодушно, толкова безгрижно.
Толкова съм безгрижен, че понякога даже обичам да гледам, как танцуват тук в из заведенията. Много хора с негодуване (и в това негодуване има известно удоволствие) се възмущават от модерните безобразия, в частност от съвременните танци,- а нали модата всъщност това е творчеството на човешката посредственост, един вид ниво, пошлост на равенството, - и да се възмущаваш от нея, да я хулиш, означава да признаеш, че посредствеността може да създаде нещо такова (няма значение дали е начин на държавно управление или нов вид прическа), за което си струва да вдигнеш шум. И, разбира се, тези наши, уж модерни танци, всъщност съвсем не са нови: те са били на мода по време на Директорията, щото и тогавашните женски рокли също са били по тялото, и оркестрите също са били негърски. Модата диша през векове: куполът на кринолина в средата на миналия век – това е пълно вдишване на модата, след това отново издишване,- стесняващите се рокли, танците предполагащи близост. В края на краищата, нашите танци са толкова естествени и доста невинни, а понякога,- в лондонските бални зали,- съвършено изящни в своето еднообразие. Помниш ли, какво казваше Пушкин за валса: "еднообразен и безумен", та това е все същото. Що се отнася до упадъка на нравите... Знаеш ли какво намерих в записките на господин дАгрикур? "Не съм виждал нищо по-развратно от менуета, който се танцува у нас".
И ето, обичам да гледам как тук в кръчмите "пробягват сенки пред очите ", как играят забавно гримираните очи, изпълнени с просто човешко веселие, как пристъпват, докосвайки се, тъмните и светли нозе, а отвън е моята вярна, самотна нощ, влажните отблясъци, просвирването на колите, поривите на вятъра във въздуха.
В такава нощ на православното гробище, далече извън града, на гроба на неотдавна починалия си мъж, се самоуби седемдесетгодишна старица. На сутринта случайно минах оттам, и пазачът, убог инвалид с патерици, скърцащи при всяко поклащане на тялото, ми показа белия невисок кръст, на който се бе обесила старицата, и останалите да висят жълти конци на мястото, където се бе протъркало въженцето ("новичко",- рече меко той). Но най-тайнствени и прелестни от всичко бяха сърповидните следи, оставени от нейните малки, сякаш детски, обувчици във влажната земя под кръста. "Малко тук е поутъпкала, но иначе е чисто", спокойно отбеляза пазачът,- и, като погледнах конците, следите от обувките, аз изведнъж разбрах, че в смъртта има нещо от усмивката на дете.
И аз, моя приятелко, може би ви пиша цялото това писмо само за да ви разкажа за тази лека и нежна смърт. Така завърши тази берлинска нощ.
Разбери, аз съм напълно щастлив. Щастието ми е предизвикателство. Бродейки по улиците, площадите, крайбрежните улици покрай канала,- разсеяно усещайки влагата през скъсаните подметки, аз гордо разхождам своето необяснимо щастие. Ще минат векове,- учениците ще скучаят пред историята на нашите сътресения, - и всичко ще бъде забравено, всичко ще бъде забравено, но моето щастие, мила ми приятелко, моето щастие ще остане, - и в мокрото отражение на фенера, в бавната извивка на каменните стълби, слизащи към черните води на канала, в усмивката на танцуващите в кръчмата, във всичко онова, с което Бог толкова щедро обдарява човешката самота.