автор: ufff

(заради Есперанца)

-А войната направи ли някого щастлив? Поне един човек?

- Не, Микоми. Знаеш отговора. Междувременно в нея бяха въвлечени други големи, малки и още по-малки народи, защото войните не признават граници. Те са зараза.
- Не мога да помогна на тези хора, ако сърцата им се съпротивляват.
-А очите им, ръцете им...
-От очите им надзърта смъртта, ръцете им са пълни с оръжия. Те са много, а аз съм една.
-Вече сме двама, Микоми! Ще дойде и някой трети. Достатъчно за начало на любов или надежда, но твърде малко за мир.
-Мирът живее там, където са любовта и надеждата. Да разкажем това на хората.
-Как да го разкажем, щом всички говорят и разбират различни езици?
-Има езици, които са разбираеми за всекиго. Например музиката...
-Никой няма да чуе нашата музика от гърмежите.
-Тогава ще започнем от зрението. Хайде да нарисуваме мира и да го покажем на хората. Да се залавяме за работа, старче! Да поставим цветовете на местата им.
Микоми извади от ръкава си едно нежно яркосиньо аидзоме. Топна ръка в небето и взе яркозеленото от него. После нарисува с пръсти зелени дървета. С жълтата пепел от земята нарисува слънца и звезди. Кафявото от реките се превърна в разорани ниви. От черното направи семена за нивите. Нарисува животни и птици. Пренесе сивото от очите на мъртвите войни върху козината на животните и то се превърна в сребърни отблясъци- като капки роса по върха на всяко косъмче. От слоновата кост на устните извая клюновете на птиците. Червеното изпълни поляните с рози, макове, божури.

Старецът не можеше да откъсне поглед от рисунката. Една синя сълза се търкулна по лицето му и той каза:
- Искам и аз да нарисувам мира.
Микоми извади още едно аидзоме и му го подаде:
-Как ще нарисуваш мира, щом не си го виждал?
-Не съм, но знам как изглежда той.
Старецът сякаш се пренесе в друг свят. Той рисуваше в унес и пръстите му бързаха, бързаха по плата. Когато свърши, Микоми се надвеси над рисунката и засия. Тя видя стая с огнище. В стаята имаше много хора - стари и млади, всички усмихнати. Всеки се занимаваше с нещо. Един сковаваше стол, друг четеше книга, трети месеше хляб... Най-близо до огнището старецът беше нарисувал себе си. Край него седяха деца и той им разказваше приказка.
-Май сме готови за началото- каза Микоми.-Време е да покажем мира!

Двамата наметнаха върху раменете си рисунките-аидзоме и закрачиха по пътищата на войната.

(следва продължение)