Храстите край пътя успокояваха танца на душата. Песента на птиците се разливаше в портокалов аромат по залез Слънце. Грациозно движение - сякаш не се е състояло, толкова меко в контурите на фона, че допускаш фонът да се движи.
Мадам Дижон се любуваше на живото поточе в краката й. Вглъбена, във възхитата си - не усети присъствието на Граф Сен Жармен.
Ръцете му обхванаха нежните й рамене, прикрити в шарената сянка на изящната дантела. Грациозната й лебедова шия потръпна, като струна на лира. Обърна се и едва не извика от изненада – бе Сен Жармен, дамите в салона разправяха какви ли не истории за този стар дявол. Каква наглост само, да я сграбчи, в миг на разсеяност! Какво си позволява? Ала гневът й скоро премина в срам откривайки, насладата в докосванията му. От силният му мъжки аромат, сякаш в краката й преля олово.
Графът долепи горещи устни в запотения й врат, наболата му брада гъделичкаше приятно кожата й. Искаше й се да извика, да се отскубне, ала бе като пленена от магнит метална пружинка – толкова малка, толкова лека и толкова твърда. Руменина изби по лицето... по кожата й. Ръцето му шареха по нея по-нагло дори от очите, обхвана брадичката и с длан и се впи в розовия плод на устните й. Последната й защита бе паднала, желаеше го от мига, в който го видя и само глупавата гордост я отделяше от него. Ръцете му освободиха седефените копчета от разпъналата ги хватка на самотата, която ги делеше през годините. Бялата риза се свлече, като изморена чайка върху корабна мачта. А под невинно белия плат - изплуваха блазнещите извивки на гърдите й наляти с изобилната щедрост на желанието.
Тънките й пръсти, сякаш едва докосваха стройните рамене. Плъзгаха се почти недолувимо, като трепета в сърцето на врабче. Кремавата риза, контрастираше ярко с тъмнокафявата му кожа. Гърдите му бяха широки, хълбоците тесни, а краката и ръцете със силни, но аристократично издължени мускули. Движенията му бяха изящни и гъвкави, макар привидната отпуснатост, долавяше скритото в него диво животно. А лицето му бе събрало цялата топлота и любов на света. Очите – горящи само за нея, а устните - галещи ласкавото й тяло.
Той я целуна леко, докосваше я сякаш е видение от дим, което ако пипнеш ще се разпадне в ръцете, полепвайки в сластен аромат по кожата ти. Долепи устните си до ухото й, шепнейки, колко много я обича. Как всеки ден, без нея е била малка смърт за него. И прераждане, срещнел ли кафявите очи пропити с тъга.
Сърцето й биеше в ритъм с неговото – древния език на любовта – сливането на дух с тяло. Сякаш тя виждаше през неговите очи, той през нейните.
Сплетоха се като две змии в сладострастен грях на плътта. Извиващи се върху нагорещения камък от желание. Сякаш бяха без ръце и крака, потънали в удоволствието да се отдадат един на друг. Силните му ръце, обхванати от юношеска слабост, така меко галеха млечната й кожа, безукорно бяла, като гъст каймак. Тревите и всички полски твари се прегръщаха с двамата любовници, сякаш вселената се сливаше с нееднородните си части, чрез техня акт на докосване. Затваряйки очи, ароматът на ориенталско кафе и вкусът на далечни подправки от тъмната му кожа я онасяха в пътуване към фантазиите на Шехерзада...
Когато, вече се обличаха го чу да си тананика песента за „лисицата и ловеца"
Какъв хубав ден за лов, помисли си и усмивката й напои въздуха с трелите на влюбена бекасина...