автор: pc_indi

Инертно носеща се в нищото,
разпръсната в пространства сиви,
в пролабсите на подмоли кишави,
душата ми бе сякаш полужива.
Навярно беше миг на звезден взрив.
Не помня...Просто се събудих.
Видях го- носеше ме мълчаливо
по калдаръми цветни, несънувани.
Бе черен ангел. И къдрици астраганени
рисуваха по челото ми лунни птици.
Не смеех да помръдна. С поглед галех
лицето му и тъмните ресници.
Под стъпките му лумваха огньове
и пееше небесният цимбал.
А песента му раждаше свръхнови,
искрящи в оникса на черните крила.
И мислех си, че ангелите черни
навярно търсеха изгубени души
и онзи миг, във който ги намерят
навярно тях самите ще спаси...
Навярно имаше го приказният свят.
Или поне в ръцете му се раждаше.
Аз постепенно придобивах цвят,
той постепенно избеляваше.
Той ме рисуваше със устни от дъга,
аз бели нарциси закичвах по крилата му.
Той бе спасителят на моята душа,
а аз възвръщах белотата му.
Навярно беше чудо непознато.
Навярно бе небесен благослов...
Незная...Може би е просто дата
от календара на космичната любов.