автор: mishle

Стоя пред листа бял.
Дните ветъра бе отвял.
Към края на живота си
човек се радва на постиженията си.
А какво бях постигнала аз?
Сърцето бе сковано в леден мраз!
Душата бе заспала в своя скръбен сън,
и мълчеше като отсечен безмълвен пън!

Без да забележа какво е имало,
всичко се бе превърнало в минало…

И реших да напиша писмо
до някого на когото все още му пукаше
за всичко някога преживяно, но недолувимо...
Сърцето ми все още тупкаше,
нещо в мен живееше
и силно мечтаеше…

В деня когато душата отлети
може би някой ще прости
за грешките неволно направини
за дните окаяни и в самота забравени...

Без да забележа какво е имало,
всичко се бе превърнало в минало…

Седях пред листа бял
с вид блед и премалял.
В последните дни от живота си
исках да оставя нещо от себе си,
за да знаят хората:
че бях просто човек,
мечтаех да достигне небесата.
Макар и не ловък,
борех се за красотата на душата,
но от рано осъзнах
че не мога да полетя.
Не успях
мечтите си да постигна...

Ръката ми трепереше
а думите не идваха…
Мисли всякакви ме мъчеха,
но върхът на писеца стоеше
в една точка... сякаш това бях аз -
една точка върху листа....
Целия ми свят бе потънал в мраз
покрит с раните на живота...

Въздъхнах дълбоко...
И Душата ми отлетя ей така
както бе дошла, неусетно...
и в този миг сякаш имах всичко!
Сърцето ми не бе вече самичко,
душата ми не бе студена, изплашена.
Тя бе топла и спокойна,
сплотена с другите души
отлитащи, напускащи
студения свят.
Живота ми бе отвят,
оставяйки само едно писмо в прахта...