автор: timon

Пак ме изостави. Спомням си първият път. Взе ми играчките, сложи ми каишката и ми каза, че отиваме на разходка.
Не отидохме на разходка, пробута ме в ръцете на непозната.Няма да забравя нейният любимец - грамадна овчарка как се опитваше да ме разкъса, а аз присвита под леглото се опитвах да викам, да викам твоето име. Скимтейки. Нямаше те. После тази -непознатата ме заведе в къщата на едно мило семейство. Там бях обградена с любов, но все си мислех, че ще се появиш някой ден на вратата и ще ми извикаш името, а аз, въртейки опашка и треперейки от радост ще връхлетя отгоре ти…Дните ми се проточваха, дебелеех, защото само в храната намирах утеха. Чаках с нетърпение сутрешната разходка, за да се опитам да се отскубна от каишката и да те намеря. Здраво ме бяха стегнали с нея, не можех. Дали съм броила дните?
Може ли куче да брои дни? Опитвах се, но броих само до две, така по-лесно минаваше времето.
Все едно са минали само два дни, откакто те няма.
Знаеш ли колко е трудно да гледаш в една точка - към вратата и да мислиш, че следващият, който я отвори ще си ти. Не знаеш… Никога няма да узнаеш. Опада ми козината от мъка по теб. Все ме водиха по ветеринари, за да си кажат тежката диагноза. Направих епилептични припадъци. Това не бяха припадъци, а бягството ми от реалността. На лекарства бях, но те не спираха пристъпите.
Един ден ти най - после се появи. Прпиках целият мокет от радост. Беше при мен, виждах те, чувах те, усещах. Сложи ми каишка и тръгнахме с колата ти. Аз спах през цялото време. За първи път съня ми беше спокоен. Стигнахме до някаква къща с голяма градина и много цветя.
Мислех си как със радост ще тичам из този двор. Как това ще са най- щастливите ми дни, които така съм жадувала. Наистина беше прекрасно. Милваше ме , говореше ми. Не се отделях от теб.
Хубаво беше, когато всеки ден ходехме до планината. Животът си течеше
Спомням си Белчо, завързан в двора при кокошките. Колкото пъти ме видеше все се опитваше да скъса синджира от ярост . После донесе от някъде коте, кръстихме го Краси. Не се обичахме много с него. Тъкмо започна да лови мишки и да привикваме с него и една сутрин го намерихме убито. Прегазил го някакъв камион. Вярвах във многото животи на котките, но се сринаха илюзиите ми. Не се отказа от котките, след два дни домъкна от някъде едно помиярче. Този път го нарекохме Емма. С нея се разбирахме, но много те ревнувах от нея.
Всичко беше прекрасно, както едно време. Щастлива заспивах , щастлива се събуждах. Не броях дните, живеех само до два дни. Така се научих, по-лесно ми беше.
Един ден ми каза: «Иска ми се да ти кажа, че те обичам…» . Повече не продължи.
Разбрах какво имаш предвид :» Иска ми се да ти кажа , че те обичам…, но не те обичам! Там където отивам няма място за кучки. «
На другият ден си тръгна а аз останах с майка ти - за мен беше баба. Добре ме гледа. Обичам я, но не колкото теб.
Всъщност: мраза те, мразя те, мразя те…
Всъщност: липсваш ми! Пак гледам в една точка към вратата… Кучешка му работа.