автор: miglena

... Когато се срещнат два облака и се разпознаят по походка и осанка, само небето вижда как времепространството им позволява единствено да си разменят до три въздушни целувки ...

Тогава капка обреченост се превръща в мъглявина, закриваща и Авалон, и Камелот ... защото така им е отредено на облаците - да витаят сред ангелска лъчезарност, без да могат да се докоснат с тръпнещи от желание длани - ръце нямат ... да говорят езика на страстното желание, без да го изживяват - живостта им е само привидна, вятърът им е патерица, росата им е дъх, а за бездиханието на обичта са чували единствено от историите, които им е разказвала Пещерата на кристалните сенки, когато са били подземни води в утробата на планетата.

В пристъп на безпаметност, богинята на любовта се вселила в единия облак, нарекла се Люсимира и пожелала да изпита поне за тридесет секунди всичко онова, което причинявала на смъртните. Не й достигнала смелостта да приеме човешки облик ... Виж, облачността е друго - палава илюзорност, забавление от патешки пух, жеравна плавност на полета, ширити от слънчеви лъчи и огърлици от миражни нанизи недостижими хоризонти ... натежи ли облакослучването, извалява се и продължава да припка безметежно в безгрижно нецелие.

Но Люсимира не подозирала, че съществували и облаци-часовници, създадени от бога на равномерните пулсации Синхрониан - като илюстрация, че всеки привиден хаос всъщност има свой неумолим ред, като въплъщение на ритуалната отмереност на жестовете, като оси на спокойствието, около които да се въртят тревогите и вълненията, като сърце на ефирността, разпръскващо вдъхновение в артериите на творческото измерение ... и че както по закона за привличане на противоположните енергии, така и по волята на неведомите съдбопятия, между нея и най-любимия облак на Синхрониан ще се възпламенят емоции, все още невъзпяти от галактическите поети, а ангелоликостта ще бледнее пред сиянието, озарило лицата им, докато се гледали с тридесетсекундните си очи ...

Синхрониан харесвал творенията му да бъдат боготворени, да им се възхищавали отдалеко, за да може да дарява сладостността на миготрайното докосване до тях – с блажения вкус на всички торти по света ... Случело ли се, улисани в ежедневните си дела, отдадени на алчнолюбие и втренчени в сметалата си, мнозинството от хората да изгубели поетичните си погледи, Синхрониан се разгневявал и сядал да играе на шах със Зевс, който при всяка загуба разпращал из всемира главоломни мълнии и потопи, които причинявали нови хорски летоброения.

Естествено, времето при боговете и на планетите тече с различна скорост - затова партия божествен шах продължава има-няма колкото земното небе да се измести с едно-две зодиакални съзвездия. А Синхрониан се е зарекъл да завърти главите на орбитите на слънчевите планети така, че пренебрегваното съзвездие Змиеносец да стане първо в зодиака и главнодействащо в хороскопирането ... но това ще се случи след като Зевс отново бъде матиран.

Дотогава, на земляните ще им е позволено както да изживяват своите броени райски мигове любвеобилност, така и да тънат в адската кал на тресавището от злоба, ненавист, завист и омраза. Дотогава, Люсимира и Синхрониан ще се вселяват по-скоро в облаци, отколкото в човешки облик. А след това, новата земна раса може би ще има шанса да получи богоравност в знания и безстаростност, ако се научи да живее в любвеобилие.

Облаците ще могат да си казват: „Хубост моя” ... и ще живеят достатъчно дълго, че да им пораснат ръце, с които да се прегръщат до ненагледността и обратно, ще имат дъгоцветна кръв, която ще ромоли в такт с ритъма на рефрен „Много те харесвам, много” и сърцата им ще се разпознават безпогрешно, защото някога са били теменужени искрици в очите на Люсимира, влюбена в творение на Синхрониан ... А въздушните целувки ще ухаят на божественост.