автор: Jantra

И ще настъпи юли,
белязан с твоето четиришестие
и моите отмиращи копнежи
по лятото и слънчевите дюли.
И ще настъпи оня юли
с ъс криле разперени,
косите си запалил,
но ние отдавна вече ще сме без сърце,
ще сме забравили какво е да пожалиш.
Навън безмилостното слънце
ще ни мами с топлина,
ще пълни вените ни с вино,
а вътре в стаята
ще мамим чувствата си с доброта,
с тела порочни и лице невинно.
И ще настъпи юли
някъде извън двореца снежен
в нечий друг живот,
изпълнен с писъци на гларуси.
Но аз не искам да узнае даже Бог
че те обичам повече от небесата си,
от блесналата мълния,
от мравката, заспала сладко
в постелята на розата пред къщи....
Ще позволя дори на юли да се мръщи
пред любопитното носле на зрънцето,
защото съм залостила сърцето си
за него, за росата и за слънцето.
В душата ми отдавна не е разпален факел,
а мержделее вощеница
и нямам сили даже ръката си разплакана
да свия във десница,
и да разбия ухилената мутра на света,
на всички подли дни и нощи
които лицемерно ми даряваха звезда,
та уж безплатно да си светя нощем.
О, няма вече как да го възпрем
ще дойде юли, ще пръхти на прага ни,
ще чака да го оседлаем,
но ние искаме да си живеем в зимата,
да си направим чай,
на хляб и вино да ухаем.
Ще ме отръскаш от ревера си
като снежинка, ще докосна твойте устни
ще пърхам върху миглите ти
с ореол на заблудена пеперуда
и всички други светове ще те напуснат.
Ще си направим миг от лед и страст,
ще изгорим досадата и самотата.
И само на брезата оредялата коса
ще ни напомня, че понякога е имало и лято.