автор: penkastefanova

Може. Някой ден може и да стигна до там:
прислонена край някой храм-
да протягам ръка.
Но- не още! Но- още не мога така!

Сега все още имам глава, гръб и ръце
и това напористо извънгабаритно сърце.
Още идват в съня ми едни непосилни неща
и обтягат пружинката между деня и нощта.

Още пърха в гърдите ми знойното чувство за цвят.
Още кацат врабчета по перваза на моя мним свят.
Още стенат тревите ми в зноя на юлската пещ.
И калинките още възлизат към върха на пръста ми пеш,

с многоточията на своите ярки крилца
към апогея на зимните ми слънца.
Докато мога да властвам поне над парцала за прах,
от милостинята все още не ме е страх.

Но ме плаши мълчанието на онези отвъдни очи-
от туй мълчание ме е страх, което мълчи.
Затова- по- добре да я хвърля на псетата тая своя ръка,
вместо от калинката на върха на пръста си да се отрека.