автор: Kaliopa

Дали човек побира мъката си в две очи, в сърцето и разума.
Не съм в състояние да приема неразбирането с ума си, по-скоро емоционално.
Но болката е като риба, плува във водата, ти решаваш че те е загубила,а ето че пак те следва...
За кой ли път боли...Не е ли възможна любов с отсъствие на мъка или те са неделими една от друга за да се поддържа равновесието!
Когато оставаш сам небето пада отгоре ти и не си спомняш светлината, не търсиш смисъл.
Защо вярваш, а след това плачеш. Противопоказно ли е да се живее без вяра и без някого. Наистина ли думите развалят нещата...?
Сега си отблъснат, утре неспомнен, в други ден безразличен и по-нататък....?
Присъда! Съдба! Дочакана истина! Изпросено положение...
За да откъснеш ей-така от себе си значи ли че любовта не е била в сърцето ти, частица от погледа ти за света и трябва ли от нея да остане само един тъжно-красив спомен и миг безвремие?