Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 435
ХуЛитери: 8
Всичко: 443

Онлайн сега:
:: plami_6
:: Milanov
:: poligraf
:: Mitko19
:: steelsoul
:: mariq-desislava
:: mitkoeapostolov
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЧовекът Подражание - Историята на една Нула
раздел: Фантастика
автор: selsal

“Виждах го да гримасничи,
и макар в своята практика да бях виждал много неща,
видех ли него, в мен се надигаше страх.
Свиреп, безумен, непоносим страх…”
/бележка в полето из страниците на една анамнеза/
Мисълта ми се разчекна и се строполи в празнотата изпод себе си. Най-сетне, изминал времена на терзания и чудеса, аз се прозрях. Насред тъпа болезненост, чисто и просто се оказа, че нямам същност.
Името ми е Ноатима Суп`Малем, а всичко се случи в оная здрач на месец март, когато ароматът на пролетта се надушва, но зимата внезапно протяга инертната си снага и използва най-малката слабост в напъпилата свежест, за да смачка надигащия се растеж. Все пак желая да знаете, тук няма никаква алегория, аз никога не съм бил крехък и уязвимостта винаги ми е била чужда. Разбира се, животът ме е побеждавал, мачкал е гърдите ми и дори се е опитвал да стрие ума ми, но в крайна сметка животът е отстъпвал пред мен. Затова макар побеждаван, аз никога не съм бивал победен докрай. И всичко това е така, защото имам предимство пред живота, едно чрезобичайно предимство! В детството ми го наричаха късмет и грешаха, когато възмъжавах, го определиха като гордост, ревнуваха, щом се издигнах, рекоха, че е съдба, омаловажаваха го.
Не желая да крия, а и това ще навреди на моя разказ – аз съм най-умният човек, живял някога на тоя свят. Кажа ли нещо, то се изписва на скрижал, сторя ли, бил той и най-простия жест, предизвиквам вълни от чувства и буря от възхищения. И всеки тълкува наличието ми, и всеки обожава присъствието ми, и нека го кажем, всички са съвсем прави, а единственото, което не ми е по силите да сторя, е да се противопоставям на всеобщото обожание. Да, случва се някой да не ми се поклони, тогава веднага виждам, че изправената му стойка е недъг, а щом не открия в нечии очи възторг и безкрайно уважение, с лекота се досещам, че слепотата се е изпречила на пътя ми. Въпреки това – вярвам, че е добре да го повторя, – аз не съм честолюбив човек. Гений съм! Да го отрека, ще е да река неверни неща, да не го спомена, би било такава скромност, че ще заприлича на суета, представете си слънцето някоя утрин да не изгрее, ей така, от свян; не може, няма как.
Мама ми казваше – не забравяй, ти си човек. Но тя си въобразяваше, че ме познава. Видяла немощта от първите ми лета, подушила пелените ми, мама се гордееше с тях, но така и не разбра – това, което е сега, не е онова, което някога роди. Тя запази своя ръст, но от гордост не повдигна глава, затова моята височина й остана непозната. Ала не си мислете, че аз не обичам мама, напротив, аз често си мисля за мама, но мама, при цялото ми желание, не е гений.
Преди месец получих поредната покана! Един чужд град, далеч в планината, заинтригуван от колосалните ми знания, пожела да посетя университетския му свят, където да изнеса няколко лекции, за да се излеят най-новите основи на бъдещите знания в този непознат ми край. Аз винаги откликвам на покани и не бих се щадил да просветя нито звездите, нито дори ветрения прах.
Цели четиредесет дни провеждах многочасови беседвания с най-отбраните учени в планинския град. Нерядко се налагаше да пояснявам ясни неща, но и често мъчех душите на всички със скритото и недостъпното. Учените се уморяваха, аз се съживявах, отначало спореха с мен, после заглъхваха и ме понамразваха. Накрая огъвах умовете им и склонявах сърцата им.
В центъра на този чужд град се издигаше величествен монумент. Той представляваше човешко тяло с изпъчени гърди и красиво извит гръбнак, стоеше с изправена глава и поглед, сякаш спокойно взиращ се в далечини, неуловими от зрението на малкия жив човек. Въпреки че внушаваше достолепие, изграденото от най-фин камък и метал гигантско творение на човешкото изкуство бе приклекнало, с опряно в земята дясно коляно. Сякаш монументът отправяше молитва. Все едно култът на този град си имаше свой, невидим за всички други, трансцендентен култ.
Моите домакини в първите дни все повтаряха – “Уважаеми Ноатима, моля, бъдете по-внимателен и добре огледайте нашата жива грамада, ще забележите една особеност – местоположението и най-вече вида на ръцете й”. Не изпитах интерес, но забелязах, ръцете се намираха ниско, прилепени към скута и висящи над опрялото земята коляно, бяха обърнати с дланите нагоре, а пръстите на едната ръка се намираха над пръстите на другата, като образуваха решетка. Що се отнася до самите длани на монументалните ръце, те липсваха; или по-точно – бяха одрани.
Но не дланите на монумента ме занимаваха в тия четиредесет дни, откак съм в този чужд град – а неговата глава. Защото там, високо и почти винаги сред облаците, иззад лицето на човешкия колос, се намираше университетския център, в който бях поканен, за да изнасям своите лекции. Аз прекарвам времето си в говорене на философия, а нека се знае, единствено философията е способна да освети живота, да прозре в ума му. И затова тук е добре да се спомене, аз постоянно се намирам в главите на всички други, били те хора или монументи. Но да няма съмнения, аз твърдо стоя най-вече в своята глава, където от скоро се занимавам с нещо много лично, тук, в главата ми, се кове моята капитална монография. Нарекъл съм я, съвсем работно, “Същност и Нула”.
И ако хората, били те нефилософи – или дори философи, – твърде често се уморяват да са в главите си и ги напускат, без да усещат кога или да разбират защо, аз никога не изоставям своята. Откакто съм тук, в планинския град, щом настъпи вечерта и всички напуснат монументалната глава, аз поглеждам лицето й, но отвътре. Вдлъбнатия нос, хлътналата брадичка, плътно затворените уста, както и страните, овални и странно напомнящи разтворена, но празна костилка. Когато човек погледне едно лице отвън, той вижда много неща, способен е да проницае иззад всяка черта, бръчка или мимика, но щом се озове на лицето отвътре, се изправя пред непроницаемата и безобщителна маса на опаката плът. Аз намирам това приклекнало здание в този чужд град за безсмислено творение и единственото, което ме интригува в него, са очите му. Ако те бяха сътворени живи и виждащи, напълно биха притулили вътрешността на главата, но явно някой е съумял да спести този ужас на учените от тукашния университетски свят и се е досетил от ползата, да се изтръгнат очите на тази стърчаща на няколко хиляди метра глава. И ето я причината да е достъпен светът, ширещ се отвън, щом се намираш иззад обратната страна на лицето на гигантския монумент. Отвън празните очи изглеждаха слепи, защото са кухи, но отвътре, именно поради кухината им, се виждаше безкрайния хоризонт и то от позицията на неимоверна височина, сред пухени облаци и даже понякога над дъжда. Щом останех сам в главата на монумента, в четиредесет поредни вечери, аз доближавах очите и заставах в крайчеца им, на мястото, където горния и долния клепач се събират, а после се облягах в свивката им, скръствах ръце и крака, и отправях поглед към слънцето, чийто залез ме гледаше право отсреща. Така стоях, докато не настанеше пълна тъмнина, докато не останех само аз, защото дори слънцето не удържаше дълго да живее в своята глава. Накрая се спусках по гърлото на монумента и след известни перипетии из тялото на човешкото чудовище напусках университетския свят на този чужд град. Квартирата ми се намираше наблизо и прибирайки се в нея, аз веднага захващах своята монография за същността и Нулата. Главата ми никога не спираше да работи.
Но в оная унизителна вечер, когато съдбата по-скоро ме загърби, отколкото ми се разкри, се случи нещо странно, нещо, което ме изопна и срути. В “Прорицателя” – ах, чудно защо досега забравих да спомена как се нарича туловището в центъра на планинския град, – е възможно да се влезе или излезе само от едно място, през пръстите, следващи одраните длани. Аз винаги възхождах и низхождах в “Прорицателя” през дясната му ръка. Но трябва да отбележа, че задължителното преминаване през дланите на “Прорицателя” е неприятно изживяване. Щом се озовях в обърнатата нагоре дясна длан, всеки път погледът ми се отплесваше и попадаше в прозрачния й и ужасно нащърбен таван от камък и метал. Не намирах за особено удачно решение таванът на дланите на “Прорицателя” да прозира, сякаш и отвътре трябваше да се покаже и докаже, че плътта им отвън е одрана. По този начин се внушаваше абсурдното хрумване за извършено добро, за благодеяние някакво. През деня, когато идвах в “Прорицателя”, от дланите се виждаше небето – синьо, сиво, облачно или не, а през нощта, щом напусках зданието, над мен стоеше черното небе, понякога звездно, друг път неразчленимо от мрак – и сякаш най-сетне смогвах да видя действителния таван на дланите, но това усещане бързо си отиваше, поради натрапващата се далечна, небесна височина на същия този таван. Небе се вижда и извън ръцете на “Прорицателя”, но това, което се случваше с гледката отвъд одраните и прозрачни длани, не можеше да се види никъде другаде. Там, небето губеше не само своето синьо, ами изгубваше и себе си. Синевата, сивотата, звездността и чернотата му сякаш не успяваха да се задържат и внезапно изтляваха. Неблагоразумно е, казваха ми моите домакини, да се зяпа през тавана на Прорицателските длани, защото окото макар да види, ще се изгуби, а видяното ще пропадне в съзнанието и някак ще подтисне сърцето, даже е способно да откъсне живо месо от ума. И всичко това щеше да се случи, когато човек задържеше поглед върху ситно нагънатия и някак недосчупен напълно таван на Прорицателските длани. Тогава ставаше малко чудо. Появяваха се низ от картини, които първо счетох, че са преднамерена прожекция, но впоследствие разбрах, че са автентичната реалност отвъд одраните длани. Онова, което виждах, нямаше никакъв смисъл, макар, трябва да призная, съдържаше най-ясните и детайлни образи, които очите ми бяха възприемали някога. Сега, когато се опитвам да опиша видяното, аз съм безпомощен, та то бе дотам изпразнено от идея, че всяка езикова предаваемост би ме объркала и принудила да изпадна в депресия или може би ярост. Веднъж понечих да нарисувам повествователния хаос, който сякаш счупи зениците ми от височината на зачеркнатото небе, но ръката ми направи само няколко неволни жеста в празното пространство над белия лист и накрая изпусна молива, който едва се държеше измежду пръстите ми.
И в оная, четиридесета вечер, след пълния залез на слънцето, навярно отново, съвсем безволно и в продължение на секунди или дори минута, съм наблюдавал тавана на дясната одрана длан, когато изведнъж усетих вече отдавна познатата воля на “Прорицателя” да ме издърпва в единия от пръстите си, да ме изстрелва през върха му и плавно да ме спуска насред нощния бриз, долу, върху земята пред монумента, където, признавам, малко неуверено стъпих на краката си.
Нощта в този чужд град никога не се спуска, нито пък бавно настава, макар да има залез, дори да има здрач, нощта просто изниква, стоварва се насред света и бих казал, че не го превзема, а направо го заменя. Така че за пореден път аз се изненадах от непрогледния мрак, който властваше навсякъде около мен.
С изключение на призрачната светлина, която идеше от хомункулусите.

Митът за “Рудата” –

Пред “Прорицателя”, на стотина метра от висящите му над мен ръце, започваха високи стъпала, които независимо дали изкачвах или слизах, винаги ми се струваха безчетни. Те бяха широки почти километър, а от двата им края до самата незрима далечина в ниското, един след друг, бяха наредени човешко-животински статуи в най-различни пози и редуващи безброй гримаси. Главите на тези статуи светеха с приглушена светлина, сякаш мислеха. Самите статуи бяха известни като чедата-на-незнанието или така споменатите – хомункулуси.
Не мога да крия колко ме отвращаваха тия изчадия, как ме гнусеше да ги гледам, от тях се излъчваше нещо противоестествено, израженията им се вбиваха в съзнанието ми и не искаха да се отделят от там. Моите домакини ме увериха, че така било в първите месеци от запознанството с хомункулусите, сетне отвратителният им образ отстъпвал пред обаянието и висотите на “Прорицателя”.
“Защото, уважаеми Ноатима – рече ми веднъж един от особено ненадарените учен в този планински град, – хомункулусите и монумента са мистично свързани.”
Тук се говори, че хомункулусите били създадени от специална материя, изключителна по своето естество, но в последствие, по принуда и заради всеобщото благо, била осквернена по възмутим и безподобен начин.
“Знаете ли какво е “руда” – попита същия онзи ненадарен учен, – “руда” е синя, извънземна тъкан, която приема и оживотворява в себе си най-дълбоките душевни състояния.”
Всъщност аз съм чувал мита за “Рудата”. Досадна история. Преди четиристотин години, в края на XXI век, през Слънчевата система уж прелетели космически отломъци, съдържащи богатството на един божествен свят, наречен Нуминозия. В продължение на почти тридесет години човечеството изживяло своето най-бляскаво съществуване, твърде смешно назовано с името – “руден” период. Легендата разказва, че хората съчленили извънслънчевата “руда” с човешка ДНК и създали Изкуствените, човекоподобни същества, осъществяващи непосредствената връзка между хората и боговете от Нуминозия. Богове, известни като Силите. Но в един момент пасажът от скъпоценни космически отломъци отминал, а не след дълго събраните запаси от “рудена” тъкан се изчерпали. Останало единствено построеното, сътвореното и многократно претворяваното от натрупаната “руда”, което никак не било малко, но само четиристотин години след този “божествен” период, нашият свят не разполага с нито един екземпляр или къс от “руденото” изкуство. Милиони са документите и филмите от онова време, но и те не съдържат никакво доказателство за действителното съществуване нито на “Рудата”, нито на Изкуствените. А не е за изпускане съображението, че историческата наука от половин хилядолетие насам е толкова развита, че да се говори за пропуски, особено за пропуски на събития, които са засягали цялото човечество, е най-малкото несериозно.
“Хомункулусите са единствената материя, която в нашето съвремие съдържа в себе си “руда” – ми довери един друг ненадарен учен и тъжно добави, – макар осквернена. За сметка на това всичката натрупана и съхранена “руда” от преди четиристотин години само за дванадесет месеца се стопила и изчезнала.
Чувал съм и това. Ужасната 2104 година. И Дивите жени! Митовете могат да се разпознаят по това, че пълнят най-големите си пукнатини с бутафорни и невъзможни страхотии. Дивите жени били толкова могъщи, че отнели цялата “руда” на хората, унищожили я, разглобили всички Изкуствени, и в един момент изчезнали.
“Кое им е чак толкова дивото на Дивите?” – закачих наскоро ненадарените учени. А те ахнаха, плеснаха с ръце, а очите им изрекоха – “Как кое?”.
“Уважаеми Ноатима, Дивата жена няма душа! И затова тя мрази “Рудата”. Наместо душа, Дивата жена носи в гърдите си лудостта. Заразна е тая дива лудост, най-заразната. Нарича се Демнемоза! Не сте ли чувал за нея?
И това съм чувал. Болестта, която превръща човек в Нула. Ето как този ненадарен и чужд свят ме вдъхнови да начена своята капитална монография.
Демнемоза означава забрава. Но това не е забравата на факти и затова нека никой не бърка Демнемозата с обикновената амнезия. Демнемозата е нещо съвсем друго, нещо легендарно страшно, тя е забравата на същности, пълната им забрава. Защото частичната Демнемоза е невъзможна. И както един трети неук “учен” тия дни ми рече, “Демнемозата е забравата на духовните факти, фактите от Нуминозия”.
И тук иде ред на най-интересното и според мен най-абсурдното в мита за “Рудата”, онова, поради което въобще стана дума за този мит. Хомункулусите! Или въпросът е, как бездушните Диви не успели напълно да демнемонират “Рудата” и тя, макар осквернена, се запазила в тия наистина много грозни статуи.
Имало тогава, в ония времена, някой си Хайви, изкуствен човек. Хайви бил истински мъж, но умирал. Изправен пред съзнанието за себе си, той го губел, “Рудата” в него изчезвала и забрава наставала в съществото му. Хайви имал другар, естествен човек, който наскоро починал. Името на другаря му било Амитаон Мелампус. Изкуственият мъж в пристъп на отчаяние изровил от пресния неколкомесечен гроб своя починал другар. Остатъците от собствената си “руда”, която буквално се стапяла пред очите му, Хайви съчленил с човешката мърша на Мелампус, мъртвият друг. По този начин изкуственият човек сътворил първия хомункулус.
Епидемията на Демнемоза продължила година, същата онази Дива 2104 година, време достатъчно всичката “руда” в Слънчевата система да се разпадне и изчезне. В началото хората долавяли, как нещо необичайно се случва с тях, но така и не установили в какво се състои промяната. Не се намерил естествен или изкуствен човек, който да повтори опита на Хайви, ала самият Хайви не се предал до последния си час. И макар “Рудата” в Хайви да била засегната от Демнемоза, той, докато разполагал със сили и съзнание, съчленявал парчета от себе си с късове от разлагащата се плът на другаря си Мелампус. Говори се, че дори от дланите си, последното, което останало от Хайви, той смогнал да сътвори хомункулус. С неимоверните усилия на един-единствен Изкуствен, човечеството съхранило частица “руда”, намираща се в хилядата хомункулуса, разположени в низината на свръхчовешкия монумент в този далечен планински град.
“Всеки следващ хомункулус по протежение на стъпалата пред “Прорицателя” е по-малък от предходния – довери ми вече не помня кой от неуките “учени” в този чужд свят, а това беше нещо, което и сам виждах всеки ден.”
Веднъж попитах, “Кой е построил “Прорицателя”, Хайви ли?”.
Малко е да се каже, че всички ме погледнаха уплашено. Десетки глави се поклатиха в категорично отрицание. “Кой тогава?” – не се въздържах и попитах отново. “Не знаем” – рекоха всички, но толкова добре личеше, че знаят.
И една вечер, докато наблюдавах залязващото слънце, ми се стори, че то, Слънцето, не гледа мен, а е насочило единственото си, но тъй зрящо око, право в дланите на “Прорицателя”. Изненадах се и сам погледнах в тази посока. Там, в далнината, на стотици метри под мен, съвсем малки и някак просещи, явно през цялото време, ме бяха наблюдавали одраните Прорицателски длани. В него миг, без сам да разбирам защо, се досетих и бях докрай уверен, кой всъщност е построил “Прорицателя”.
Дивите жени!
“Възможно ли е Дивите да издигнат такова здание само за една година? – попитах още на следващата утрин.” Страх споходи учените от планинския свят. “Не за една година – отвърна ми един от тях. – Уважаеми Ноатима, Те построили “Прорицателя” за един ден, за един час, за един миг”.
Митовете явно нямаха край.
“Кой е “Прорицателя”?” – не спирах да питам аз.
“Първият Мемохан Рис”.
Браво! Аз никога не бях чувал за този Рис, а те били поне двама. Но за четиридесет дни човек може да научи много; аз за четиредесет дни дори преполових своята капитална монография за Нулата.
Имало е някога, петдесет години преди Дивите, години преди “Рудата”, мъж – беден, слаб и сляп. Макар да не виждал нищо, този сляп мъж виждал всичко. “Как” – не се стърпях и попитах аз. В ръцете си, в продължение на месеци и години, той държал две обеци – перлени сълзи. Дланите му толкова добре опознали гладките, облите и вдлъбнатите страни на тези обеци, че той открил вътре – в перлите – един друг свят. “На Силите ли” – предположих аз. “На една Сила” – отвърнаха ми.
Въпросната една Сила си имала име – Гонаа Чезал, но най-вече била известна като “Купувача на очи”. Тази Сила търсела и открила Мемохан Рис, бедният мъж, с единствената цел да откупи очните му ябълки.
А така?! Ами че тази Сила се е облажила, ха! Защо й притрябвали слепи очи?
В митовете всичко има отговор, те и затова не се страхуват от въпроси. “Купувача на очи” всъщност откупил надеждата на слепия човек да провиди, отнел му празната мисъл да гледа по стария начин.
“Прорицателя” не гледа с очи – тихо шепнеха учените, – той наблюдава с длани.”
И когато сделката между “Купувача на очи” и Мемохан Рис била сключена, слепият мъж напълно се отделил от нашия зрящ свят и казват, преминал, влязъл е, в самите перлени обеци, които от години държал в шепите си. Отишъл е в Нуминозия, светът на Силите и “Рудата”.
“Ние вярваме – даже сега ясно чувам гласовете на “митичните” учени от този чужд свят да казват, – че Мемохан Рис, щом отишъл в Нуминозия, застанал на полюса й и отправил празните си очни гнезда към нас. Защото мъка имало в сърцето му, мъка за нашия свят, сътворен виждащ, без да вижда, реален, но демнемотичен. Тогава той отчупил с Дланите си огромен къс от Нуминозия, наречен “Разообраз”, и го запратил с все сила към нашата Слънчева система. Въпреки че “Разообраз” се разломил по пътя си, в крайна сметка той достигнал нашия свят като протяжен пасаж от отломъци. И така двадесет години след Мемохан Рис, човечеството получило дара на Силите – “Рудата”.
Трогателна история. Но аз не бях сънуващ човек и винаги изтънко следях нишката на моята и чуждата мисъл. Така че попитах – “И какво общо има този Рис с Дивите жени, които така бързо построили неговия монумент?”.
Отговорът се оказа повече от прост – “Общото е вторият Мемохан Рис.”
Ако първият Мемохан е известен като Прорицателят, то вторият се знае като Демнемотичният Психагог. До последния си час Дивите жени не допускали мъж в своите редици, това било толкова немислимо, представлявало такава ужасяваща мисъл, че появата на Демнемотичният Психагог сред Дивите се отричала дълги години в този иначе така доверчив планински град. Вторият Мемохан разказал на Дивите жени историята за своя предшественик и ги убедил, че “Рудата”, която хората така усилено използват, трябва да се заличи. “Защо” – дори аз усетих неудовлетворение от това развитие на нещата. Защото самодоволните мъже и питомните жени по целия свят, проповядвал на Дивите техния единствен мъж, използвали “Рудата” за своите малки човешки цели. Това гледище на Демнемотичният Психагог попаднало точно в целта, сякаш бездушните Диви най-сетне, сред хаоса на своите опустошения, открили за какво точно искат и могат да се борят. Така стихийността на Дивите жени проявила демнемотичната си сила, а вторият Мемохан Рис постигнал пъкления си замисъл.
“Но как – не разбирах аз – този втори Рис се е оказал толкова зъл човек, а първият бил тъй благ?”
“Въпрос на късмет – ми отговориха, – на късмет и среща.” Среща ли?
На среща, защото първият Мемохан бил сполетян от Гонаа Чезал, Всевиждащата Сила, която обдарява, а вторият Мемохан бил връхлетян от Дигаргх Селсал, Унищожаващата Сила, която носи съд и никаква милост.
“А защо – продължавах да не разбирам аз – Дивите построили монумент на първия Мемохан, а не на втория?”
Дивите събрали цялата демнемозирана “руда” на едно място и…
“Но те не могат да направят това – направо крещях аз. – Нали, ако “Рудата” е демнемозирана, тя е стопена, забравена, заличена, как така ще се събере на едно място?”
“Не може да се събере – потвърдиха учените от тоя чужд свят, – освен в “Прорицателя”. Той бил построен именно с тази цел.”
“Не, не и не – не можех да се примиря аз. – С каквато и цел да е построен “Прорицателя”, аз не разбирам как така заличената “руда” пак се е появила и Дивите са я събрали в монумента?”
“Защото всъщност “Рудата” не се появява и никога не може да изчезне. Тя просто е или видима, или невидима. А “Прорицателя” макар сляп, вижда всичко.”
Ах, тъй много слабости усещах в тия планински истории, но тъй ми се изплъзваха те, но ето, сега се сещам за една истина, която долових, да!
Дивите били алчни, това ли е скучната истина, разочарован бях аз.
“Не. Щом Дивите изпълнили “Прорицателя” докрай, до последния му ъгъл, те се събрали в одраните му длани и заедно със своя водач Психагога Мемохан Рис се пренесли в Нуминозия.”
Имаше дни, в които този мит ме дразнеше до полуда. Винаги съм бил мнителен към човешката религиозност, а тук, в планината, тази мътна и черна нагласа беше твърде гъсто замесена и ме подтискаше. Философски погледнато, религиозният човек се страхува от живота, опитва се да го заобикаля, а щом не успее, отчаяно търси гаранции, за да си позволи да съществува в него.
“Уважаеми, Ноатима – убеждаваха ме “светилата” на този чужд град, долавяйки моята дистанцираност, – вашият ум е несравним и за нас е немислимо да водим спор с Вас; Вие сте способен да обезсилите всички наши аргументи. Но молим Ви, поне малко ни се доверете, митът за “Рудата” не се нуждае от разрез, а от памет.”
“Ами Хайви – не се стърпях аз, – къде е бил Хайви по време на “Дивото преселение”? Не е ли бил тук, в нозете на “Прорицателя”, не е ли създавал своите хомункулуси?”
Измислиците в митологемите може и да се открият, възможно е и да се разнищят, но човек трудно се измъква от тяхното въздействие. В последните дни стигнах до заключението, че е по-добре да не задавам въпроси и да не излагам хипотези, понеже то е все едно да разбудиш спящо чудовище, което именно защото е уязвено, те сграбчва в лапите си и никога вече не се отказва от теб.
Докато вторият Мемохан Рис и Дивите жени напускали нашия свят, Хайви се намирал далеч в лоното на “Прорицателя” и виждал как човечеството е на път да изгуби всичката си “руда”. И започнал да вае хомункулусите, за да сочат пътя към “Прорицателя”.
“Пфу, те са толкова ситни, а монументът е тъй огромен! Нищо не могат да посочат те.”
“Но, Уважаеми Ноатима, Вие бяхте много заинтригуван от хомункулусите в първите дни от идването си и почти нищо не казахте за “Прорицателя!?”
Тези хора без умора преиначаваха истината.
“Но хомункулусите ме гнусяха, отвличаха вниманието ми и по никакъв начин не оставах с усещането, че ми сочат монумента.”
“Затова и се наричат чеда-на-незнанието.”
Оказа се, че онзи, който вижда истинското лице на тукашния свят, хомункулусите, без остатък ще бъде отблъснат от тях и с цялото си сърце ще пожелае отвъдния. Хайви така и неуспял да съживи жив човек от смесването на “Рудата” в себе си с мъртвата тъкан на другаря си Амитаон Мелампус. Но пък “Рудата” в хомункулусите не изчезнала – “тя е реална и никой не може да оспори наличието й”.
Всяка утрин и всяка вечер аз спирах очи върху хомункулусите, израженията им бяха нечовешки, погледът им присмехулно ме пронизваше, ръцете им се кривяха във всички посоки, а телата се гърчеха, понякога от болка, друг път с подигравка. Но признаци на “руда” така и не забелязах. То аз и не знаех как да разпозная тая “руда”. Макар всички хомункулуси да бяха сини. Светло, призрачно сини.
Но в оная вечер на коварния март аз опознах “Рудата” в нейния най-изроден образ – Хомункулусът.

Хомункулусът –

Слизах по стъпалата, намиращи се пред “Прорицателя”, а в умът ми се въртеше идеята, която щях да въплътя в новия пасаж от моята монография “Нула и същност”. Толкова силно беше желанието ми веднъж завинаги да дам определение за сърцевинното и истинското, как исках да мога да посоча начин то да бъде отличено и разпознато, че може би и най-сетне бях открил оня изказ, който щеше да осветли недотам видните и дори направо отвъдни неща.
Първите и най-високи хомункулуси отминаха зад гърба ми, по-ярката им светлина, идеща от по-големите им глави, ми помагаше да виждам достатъчно добре стъпалата пред мен, а това някак благоприятстваше моите мисли.
Същността е нещо скрито – дълго време е смятала философията, – но това като че ли не е толкова вярно. Същността е по-скоро нещо ново. А новите неща са дотам живи, така чувствени и вълнуващи, че човек не смогва да ги обхване, нито с душата си, а още по-малко със сетивата си; ние, хората, сме лоши домакини на едни възжелани и приказни гости.
Очите ми, не по моя воля, а поради каприза на случая, който винаги се оказва най-наточеното острие в ръцете на съдбата, се спряха върху два от хомункулусите, които в него момент се намираха от двете ми страни. Този вляво бе протегнал уродливо късите си ръчички към мен, пръстите му сякаш бяха уловили нещо, а очите му жадно гледаха в тях. Вторият хомункулус, този вдясно, беше повдигнал единия си крак, а другият, толкова извит встрани, сякаш против всеки физичен закон, без усилие поддържаше кръглото му туловище. Имах чувството, че това същество желае да повдигне и опорния си крак, за да ми покаже, че нищо на този свят не може да му попречи да стои изправено. Главите и на двата хомункулуса светеха, тъй както всички хомункулусни глави, съвсем слабо, но засега достатъчно. В тая тъмнина, на това място, човек не би могъл да има друга подкрепа.
Същността е нещо ново, а всичко истински ново носи повече изненада, отколкото радост. Ония неща в живота и в смъртта, които са ни непознати и най-вече чужди, нещата, които ни смайват, вместо да ни радват, всичко, което ни сащисва, обърква и в същото време привлича, онова, което ни плаши, но винаги ни открива и ни гледа право в лицето, то е същността. А ако все пак някой държи да съществуват и скрити неща, такива, дето са недостъпни и много важни, и то най-вече поради своята прекалена недостъпност, да, и такива неща съществуват. Но те не са точно скритите неща, а укритите неща. Това сме ние, върволиците от слепци, които бягат от същността.
Преполових дългия килим от стъпала пред “Прорицателя”, хомункулусите ставаха все по-малки, а мракът около мен растеше. Така е в този далечен и планински град, когато наближиш сетнината на своя път, пътят се изгубва от погледа ти, а светлината му не може да освети дори самата себе си. На твоя милост – ако си тук, при мен – ще се наложи да използваш дългия си опит, ако имаш такъв, в низхождането по многобройни стъпала, за да предугадиш своята следваща стъпка.
Същността е скъпоценност, която е винаги отпреде, в непосредственото. Ако пелената на формите, а това значи на познатите форми, се спусне между нас, за да раздели човека от същностите, то е защото ревнива е формата, особено отчетливата, дълго изработваната форма. Възможно ли е – се питам понякога, – да имам оная смелост, която очиства сърцето, разбужда духа и позволява да бъде провидяна същността, единствено тя, непомрачената, голата, безформената същност?
- Хей, вече-човече, тук ли си накрая – изведнъж дочух не глас, а крясък, долових не думи, а карфици в ушите, – щото да не паднеш, а да знаеш, че стъпалото свърши.
Не мисля, че ме споходи страх, нито пък някаква смътна заплаха усетих. Но нещо в гърлото ми се изстуди, усетих хладина по слепоочията си, а сърцето ми просто спря. Както и краката.
- Ха, той ме чу! Да бе, да, тра-ла-ла – изкудкудяка кресливото гласче до мен. – Човекът чу зевзека, а да го види може ли?
Завъртях се. Вдясно, по ширината на стъпалата пред “Прорицателя”, съзрях не светлина, дори не мъждукане, а призрак с глава, обвита в ледено и лъстиво сияние. Очите му бяха ситни, но кръгли, нослето му по-скоро беше хлътнало, отколкото изпъкнало, устата му стоеше малка, но изведнъж ставаше огромна, усмивка ли скачаше по това лице или пропаст от нищото зейваше там. Брадичка съществото нямаше, скулата му тръгваше отгоре и вълнеобразно се спускаше до гърлото, където потъваше страшно. Ръстът му не беше ръст, а пънче, телцето не беше телце, а кости, нахвърляни без мисъл и правила, ръцете танцуваха зловещо, а крачката потупваха земята.
- Не познава ли ме? – зяпна страшно съществото. – Аз съм единственият и неповторим, първият знаващ.
Завъртях се в обратната посока, вляво, където трябваше да се намира отсрещния и също така последен хомункулус. Там не видях нищо. Нито видима, нито лъстива светлина.
- Търсиш какво? – повдигна веждите си хомункулусът, а те сякаш се вмесиха в стърчащите му, ала с неприятно счупени върхове, иглени коси.
- Последният хомункулус? – без да съм имал намерение, отвърнах аз.
- Ей го, глупек-човек! – заклати главата си изчадието. – Чува те, забравя те. Ти му Знаването даваш, той се пули и незнава.
- Къде е отсрещният хомункулус? – попитах аз все още неразбиращ. – Там, срещу теб трябва да има още един, също така последен хомункулус, къде е той?
- Оф, че тъп е и не мисли – избухна възмутително съществото. – Ей ме на, чу ли ме или пък не? Видя ли ме или стискаш си очите с ум? Друг знаващ отсреща има, май не го разбра. Това съм аз. Винаги аз!
След първите реплики, които си разменихме, в мен се прокрадна неприятното усещане, че разговарям със статуя. Нещо, далеч в моето вътре, нещо, което не владеех, ме задърпа напред, вече не по дължината на стъпалата пред “Прорицателя”, а по ширината на явно последното стъпало. Към “Хомункулуса”.
- Идеш, значи ме обичаш! Как отдавна чакам туй! – запя статуята, а по лицето й се разля нещо като блаженство, в което имаше повече гримаса, отколкото естество. – Хайде, припкай тук при мен, ти си мой, но аз да бъда твой да-бъде-няма-как, да бе, да, тра-ла-ла…
Щом доближих хомункулуса, разбрах, че той едва надминава на височина коленете ми. Но чудното беше, че ме гледаше така, все едно се извисява над мен, някъде в небесата, може би върху самата глава на “Прорицателя”.
- Защо ти говориш, а другите хомункулуси не говорят? – попитах аз, като в същото време съжалих, че питам каквото и да е.
- Жив съм аз и знаващ най-подир. Другите са малко мъртви и знаващи едва ли!
- И защо точно ти? – не се стърпях и попитах отново.
- Оф, че тъп е и не мисли! – пак избухна хомункулусът. – Пръв съм аз, не виждаш ли това. Пръв и друг пръв до мене няма! Ха сега разбра? Или ръгна си ума там, отдето преди всичко се излиза?
- Но ти не си пръв, ти си последен – ядоса ме това джудже. – Ей го “Прорицателят” горе, той е пръв, не виждаш ли?
Щом изрекох тия думи, очите на хомункулуса се разтвориха, а муцуната му се изкриви, после първо позеленя, а сетне, изведнъж, порозовя. И избухна в писклив и продължителен смях.
- Ха-ха-ха, оф, че тъп е и не мисли! От грамадния Незнаващ ли броиш, глупако? Наопаки ли идеш? Или назад се втурваш, щом напреде крачиш?
- Но ти не светиш – не се примирявах аз, защото вече мразех това същество, с някаква чиста омраза, която внезапно споходи спрялото ми сърце.
- Не светя, но живея – изсъска този път хомункулусът. – Знаващ съм и по-знаващ от мене няма.
- А какво значи знаващ?
- Знаващ значи “кой си”, а другите “какво са”.
- Нищо не разбрах.
- Незнаващ си затуй. Като оня дангалак с очите-дупки. Сега го казвам толкоз тънко и добре, че дори и твоят ум, който явно в главата ти отказва да стои, да може схване и да спира да се чуди – и тогава хомункулусът зареди с протяжен вой. – Знаващ значи да те бъде и да няма друг, и да няма никой, който да дойде да те лъже, че не си, или пък, че те няма. Знаващият стои където е, помръднат не би могъл да бъде, пръв е, а вторите по него се редят. По-малко знаващи са те, а третите, знаващи са, но не чак толкоз. Десетите вече може би незнаващи са, а последните направо си незнават. Никога “кои са”, а винаги “какво”. Ха сега умът разбра? Или дирникът ти продължава да го крие?
- Разбрах, но… не разбрах разликата между “кои са” и “какво са”?
- Тъй е то, знаването куца на глупците, ако не подредиш ги, подредени да са няма как. Чуй ме и главата си отваряй. “Кои сме”, това сме знаващите. “Какво са”, това са незнаващите. “Кои” си служи, “какво” пък служи. Ха сега разбра? Или запек още имаш?
- В теб има ли “руда”? – не знам защо, но много тихо попитах аз.
- Питаш ме дали съм Хайви, това ли? Все едно ме питаш, знаване ли съм аз. На туй мисля отговорих.
- Но не си ли и онзи… как му беше името… Мелампус?
- Мъртвият ли? Той, разбира се, не съм. Това примамка е, помни! Примамка за незнаващите, които, това също не забравяй, не са “кои”, а винаги “какво”.
- А “Прорицателя”? Защо той стои там, горе?
- Върховната примамка той е. Голям, широк и празен. Всички искат-пъхат се у него. Големи да са, сякаш голям значи знаващ?
- А вие, хомункулусите, защо стоите тук, покрай стъпалата?
- Посока сме. Шепнем на ушите. “Качи се”, “качи се”… Нечувани често, послушани сме винаги.
- Не разбирам, защо ви е нужно всичко това?
- Ами как? – сбърчи хлътналия си нос съществото. – За да правим себе си, трябва другите да се правят нас.
- Моля?
- Оф, че тъп е и не мисли! Пак повтарям, не забравяй. Знаващ значи този, който е. Себе си по себе си. Същи по себе си. И същи по същи. Знаващ е…
- Какво искаш да кажеш – изумих се аз, – че хомункулусите сте същността?
- Ние, знаващите, сме това, което май вече си разбрал. А другите, незнаващите са… ъ-ъ-ъ… как беше, а, да, те са подражание на нашето съдържание.
Бях готов да умра. Този невръстеник, това изчадие, говореше с такава убеденост, че макар да се противях, някак думите му оказваха въздействие върху мен.
- Как така подражание на вашето съдържание? На какво подражават?
- Как на какво? На хубостта! На ръцете, нозете, лицето, усмивката наша. Ей ме виж! –хомункулусът бутна долната си челюст напред, а горната скри в пастта отдолу, след това разтвори страните си и на муцуната му изникна най-комичното и същевременно зловещо изражение, което някога бях виждал. – Има ли гримаса някъде, дето и да е, тя дължи се на нас, знаващите. Ето фръцваш се насам, отде го знаваш, а? Лицето си извиваш, език изваждаш, или правиш се сърдит, учуден, яден и щастлив, отде го знаваш, а? Коленете свиваш, тумбакът глътваш или пак издуваш, ръцете правиш да танцуват, а на лицето сторваш някоя красота такава, ей тъй или пък тъй – челото на хомункулуса така се наклони, че почти изпадна от ужасното му лице, но езикът своевременно изскочи от устата и подпря изхлузващото се чело, получи се карикатура, която, струва ми се, отмести центъра на възприятието ми завинаги. – Ха сега разбра? Или ум ти изгуби се в червата?
- Но гримасите не са същности – отсякох аз, вече готов за философски спор.
- Не са? Че ти отде го знаваш туй, незнаванико, най-последен.
- Знам! – натъртих аз.
- Кажи тогава не е ли същност нещо най-прекрасно? Нещо, което е! И толкоз! Гримасата! Ето я думата най-вярна, най-ясна дума и видима като слънце на земята! От нея има ли по-прекрасна? И по-такава, дето е?
- Да, има. Това, което е зад гримасата.
- Оф, че тъп е и не мисли? Дирникът ти е отзад, него ли наричаш същност? Нека кажа ти да знаваш. Той е твоето лице, а моето е гримасата прекрасна. Ха сега разбра? Или умът ти губи се в “лицето”?
- Гримасата винаги крие истинския образ. Гримасата е изкуствена, а образът естествен.
- Да бе, да, тра-ла-ла. Хайви е Изкуствен, мъртвият Мелампус е естествен. Кажи тогаз, кое е същност, гримаса или образ? Нека кажа аз? – хомункулусът отново се разпя, като изроденото му гласче завъртя високо краищата на думите. – Гримаса значи съдържание, образ значи подражание. Туй е то и никак инак!
Никога не съм си мислил, че мога да се позова на чудодейната сила на “Прорицателя”, но в онзи момент го направих:
- Онова здание, там горе, над нас, то вижда с дланите си. И знаеш ли, джудженце, какво виждат дланите му. Нуминозия, светът на същностите. А там гримаси няма.
- Да бе, да, тра-ла-ла. Дивите ги знавам, сам съм ги полъгал. Ведно с Мемохан.
- Ти познаваш Дивите жени? Познаваш втория Мемохан Рис? Виждал си ги?
- Пфу, че питаш, не разбра ли? Аз съм знаващ, пръв сред първи. Дивите видял съм, също Мемохан. Жените луди, дето длани режат с нож, остър и от двете си страни. Гримаса истинска в ръката търсят, и те като теб, образ я наричат. Не знават, че образ няма, а гримаса, а пък тя на лицето грее, ей така – този път хомункулусът се намръщи, веждите му се шмугнаха между очите, плъзнаха се в хлътналото на носа и изскочиха от устата. – Дивите повярваха на “Риса”, а той повярва в мен.
- За какво ти е повярвал? – подскочих аз.
- Знаваш ли какво е психагог?
- Не.
- Тъй и мислех, незнаващ може ли да знава? Психагогът образа обича и все го търси. Гримаса види ли, изтрива я. Мъж, но по-див от Дива. Ей туй е психагог. “Риса” беше психагог, но моята гримаса никак не изтри, аз пък него и жените затрих навеки.
- Как успя?
- Знаваш ли какво е Демнемоза?
- Да. Това е да изгубиш способността си да виждаш “Рудата”.
- Оф, че тъп е и не мисли! Отде ти хрумна туй? Кой ти рече тази глупост най-велика? Май онези в главата на дангалака. Ето питам те, аз съм Хайви, виждаш ли ме или не?
- Виждам те.
- Чуваш ли ме или не?
- Чувам те. Но до тази вечер не можех да те чуя.
- Да бе, да, тра-ла-ла. Чувал си ме всяка вечер, но разбрал си чак сега. Щото заобича ме накрая.
- Но какво общо има това, че те виждам и чувам, с Демнемозата?
- Нищо бе, глупак, ти рече, че общо има. Оф, че тъп е и не мисли – хомункулусът се хвана за ръбестата си глава и се завайка с такова клатушкане, че разклати дори мен. – Пак ме виж, аз съм Хайви, “Рудата” с дума друга. Виждаш ме и чуваш ме. А Демнемоза е различно нещо, а точен нека бъда, Демнемоза значи да приемеш, че “какво” си и никога да не позволяваш си да бъдеш “кой”. С Демнемоза заразен сега светът е, а оня Мемохан и жените, дето не понасяха гримаси, аз подмамих в дангалака ето там, щото те отказваха “какво” да стават и искаха “кои” да бъдат. Победиш ли психагога, побеждаваш всички. Аз съм съдържание, всичко друго е подражание.
- Но вторият Мемохан Рис е наричан Демнемотичният психагог?
- Това е моята поредна истина-лъжа. Нека психагогът изглежда зъл, нека той вината носи. Пфу, вината! Тая дума толкоз я обичат, всички, които вече са “какво”.
- Как подлъга втория Мемохан?
- Погнусих го от света. От многото “какво”. Лесно туй е за знаващ като мен, щото психагогът от “какво” гнуси се в крайна сметка. Унищожава, но и презира. Първото го прави психагог, второто погубва психагога в него.
- А познаваше ли първия Мемохан, “Прорицателя”?
- Дангалака ли? Той е само камък и метал, в него Хайви няма. Той “какво” е, най-последно.
- Не, питам те познаваш ли човека Мемохан?
- Онзи, дето продал си е очите? Дето без насила останал без гримаса. Пфу! Такъв човек няма, истина-лъжа е. Никой не дели своето съдържание, за да става доброволно някакво подражание. Нямало е първи Мемохан.
- Как така? – възразих аз. – Силата Чезал е споходил първия Мемохан и го е избавил от това да вижда безброй гримаси, проницание му е дарил.
- Да бе, да, тра-ла-ла. А Силата Селсал връхлетял е втори Мемохан и го е направил гримаси да руши, въздействието му е дарил. Незнаване е туй и глупост най-велика. Чезал-Селсал и двамата ги знавам, пфу, истина-лъжа. Ха кажи, де са те? Сили няма, а само знаване на този свят.
- Но ти скоро ще кажеш, че и мен ме няма.
- О, обични мой, аз те знавам теб, ти си Ноатима Суп`Малем.
- Така ли, отде знаеш кой съм аз?
- Не знавам “кой” си, знавам “какво” си. Ти си Нула.

Нулата –

Слисах се. Сякаш фината плът на съзнанието ми бе простъргана от назъбено и разядено желязо. Това уродливо създание знаеше за Нулата. Нещо повече, мен наричаше Нула.
- Пулиш се защо? – рече изчадието. – Да не би узнаваш туй, дето нямало е как да бъде?
Заклатих объркано глава; приглушено попитах:
- Откъде знаеш за… Нулата?
Хомункулусът плесна с ръце пред лицето си и ги задържа прилепнали, ехото им не изчезваше в далечината.
- Знавам, щото виждам. Просто, ясно и неспорно! Туй, дето нямало е как да бъде, винаги се случва ей-така!
- Аз ли съм Нулата? – дори не смогнах да преглътна.
- Че кой да бъде? Мислиш аз?! Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! – хомункулусът се завъртя на мястото си, вирна в лицето ми острото си дупе, сетне бързо се извъртя с муцуната си към мен и се усмихна с най-шантава гримаса и светнали очи. – Кой съм аз? Ха кажи, дали се сещаш? Същност ли съм или Нула?
- Не, това е невъзможно! – ядно отвърнах и стиснах невярващо очи. – Аз знам какво е същността, знам и какво е Нулата. Ти, ситни дяволе, няма да ме подведеш със своите клоунади, не, няма да ме подведеш… Не съм Нула, аз не съм Нула! Защото Нулата е… Нулата е…
- Нулата какво е, би ли казал ти? – попита подигравателно хомункулусът и направи реверанс, от който тялото му така размести частите си, че незнайно защо, моите плещи се отпуснаха и някаква тежка умора се намести в мен.
- Нулата е господарят на света! Да, точно така – почти в транс отговорих аз – Нулата е светът. Нулата е навсякъде, а същността е никъде. Нулата е в градовете ни, Нулата е по улиците ни, Нулата е в университети ни, Нулата е в домовете ни, Нулата е в главите ни, Нулата е мечтите ни. Всичко е Нула!
- Браво, браво – подскачаше на мястото си хомункулусът. – Ти, виждам, почти си знаващ! И какво е още Нулата?
Езикът ми се беше развързал, а душата ми отказваше да стои у мен:
- Самосъзнанието е Нула! Мисълта, която ме спохожда и има предвид самия мен е Нула. Чувството, което ме обзема, чувството, че съм, това чувство е Нула. Безсмисленият кръг, по който понечвам да тръгна в света, само за да се завърна при себе си, е Нула. И аз, овалян в страст насред овалността на Нулата, където тя ме подмамва, откривам бездиханна и съвършено чужда празнота. Защото Нулата е съвършената празнота! А празнотата е единственото, което толкова силно ме привлича, ох, толкова силно ме привлича…
Хомункулусът танцуваше пред мен, ръцете му се виеха в безброй премятания и изкълчвания, телцето му шаваше и се тресеше, а крачката му все потропваха на петички и пръстенца, едно върху друго и едно през друго.
- Да, да, да – пееше грозното човече – така, така е, туй е Нулата. И още, и още е, кажи какво още е?!
- Нула е болката ми. Нула е мъката ми. Нула е радостта и животът ми. И смъртта ми ще бъде Нула, ах, и смъртта ми ще бъде Нула. Колко не искам това!
- И това всичкото е Нула, поради причина знаваш ли каква? – озвери се насреща ми изчадието, а безумната му усмивка покри целия ми хоризонт.
Не издържах, отдавна исках да го изрека, да го изрека на себе си, точно на този, дето се крие и чупи в сенките. И ето сега щях да го направя.
- Колкото повече нещо не струва, толкова повече то живее с мисъл, че струва. Понеже сме Нули ставаме ценности, понеже сме подражания се храним със съдържания. Ах, сега разбирам, сега разбирам…
- Разбираш ли? Какво? – хомункулусът се чукна по слепоочието. – Знаващият в теб май поема дъх. Радост е туй за мен.
- Разликата между същност и Нула, истински чак днес я разбирам. Същността не крещи себе си, не се обкичва и възгласява. Същността не позволява и не забранява, тя не учи и не направлява. А Нулата все знае и брои стойността си, все чертае граници и определя територии. Нула ли е значи все те гледа, иска да те включи в себе си, не допуска да бъдеш встрани, да мислиш друго, трето някакво – не може, как така.
Хомункулусът се беше намръщил. Нещо в него вече не беше съгласно с мен.
- Май, вече-човече, незнаването те пак накланя. Що казваш, че Нулата “не пуска встрани”?
- Защото Нулата желае винаги другия да е “какво” – отвърнах смело аз.
- А не! Така ще се разберем, ама никак. Туй дето казваш, че желае другия да е “какво” се нарича знаващ, а не Нула. Затуй повтарям, та да помниш, ти си Нула, обични мой.
Дишах на пресекулки, бях по-студен от мрамор, но отвътре кипях, лава искаше от мен да се дели:
- Виж, джудженце жалко, ти си Нула! Хайви е Нула!
- А-а-а-а! – закрещя хомункулусът, а зурлата му освирепя. – Хайви е бащата сладък, как ти ще правиш го на Нула!?
Приближих плътно това злокобно създание, наведох се над него, допряхме си лицата:
- Хайви е ревнувал! Дивите сигурно са му резнали ръцете.
- Дланите Дивите порязват, незнаващи човеко, а не ръцете – ревна хомункулусът.
- Ревнивец е Хайви, копие на ревнивеца Мелампус. Подражание на подражание, сянка на мъртво тяло.
- Ревнувал е кого, глупако?
- От втория Мемохан, от Психагога.
- Защо това му е? Да ревнува един дивак!
- Защото дивакът е виждал “Рудата” и е можел да прави с нея, каквото иска. А сам Хайви, на мъртвеца умиращата сянка, не можел е “Рудата” в собственото тяло да владее.
- Глупост на незнаващ, уф. От “Рудата” си Хайви е направил мен и моите събратя – знаващите.
- Глупост е това, което казваш ти, мижитурко, която се величае в краката на великан. “Рудата” у теб е отдавна подчинена на мъртвината, тъй както във всяка Нула.
- Да бе, да, не ми говори така! “Руда” аз съм, а “Дангалака”, дето казваш, е вече рекох, само камък и метал.
- А поглеждал ли си какво се вижда през дланта му, нейде отвъд небесата?
- Да гледам няма нужда, тук на своето мястото съм си най-добре. Но разбрал съм от всички, дето клатят се нагоре-надолу по тези стъпала, че там горе в “Дангалака” няма нищо, само някаква слепина, дето е размацана и то без никаква гримаса.
- Не-е! Не е така. Точно там, където няма смисъл е целият смисъл. През дланите на “Прорицателя” човек може да прогледне истината за себе си! Но ще я понесе ли?
- Истина ли?! Да бе, да, тра-ла-ла. Длани и истина, туй не значи нищо, купчина незнаване и толкоз.
- Не-е! Не е така. Нашите, човешките длани от хиляди години са изгубили способността си да проницават. Дланта, най-чувственото, най-изтънко различаващото, най-дълбинно усещащотото, е било закърняло, окото е отместило умението да гледаме нещата право в сърцето. Тази способност да проглеждаме същностите е дарът на Дивите, жените, които минали като вихър през нашия свят. Но какво остана след тях? Страх! Страх от загуба на мъртвата повърхност, която покрива дланта ни. Тази мъртва повърхност е Мелампус, мъртвият друг на твоя жалък Хайви.
- Да бе, да, не ми говори така! Дивите “Рудата” крадяха и с “Риса” оставиха света, май не помниш ти това?
- Но нали ти толкова бе горд, че си ги подмамил? Или на свой ред нещо си забравил?
- Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! Аз ги мамих да си ходят, а не “Рудата” със себе си да вземат.
- Ами ако “Рудата” никой не е взимал?
- Как така?
- “Рудата” е тук, винаги е била тук. Навсякъде около нас. Навсякъде!
- Да бе, да, не ми говори така! Само аз съм “руда”, друго всичко е подражание. Или пък това не виждаш, че говориш, все едно си толкоз сляп?
- Сляп си ти, хомункулусе, Нуло такава! Хиляди мъже са били с изрязани длани през оная дива 2104 година, а нито един от тях не е успял да проницае през оживялата си длан. Единствен го е сторил вторият Мемохан, Психагога. “Рудата” никога не е напускала света, но способността да се види “руда” ни напусна с Дивите и “Риса”.
- Хей, човече, обичен беше, правиш ме сега омраза, внимавай и пази се. Нула съм не аз, а ти!
- Не-е! Не е така! Ти, мъни-мъничък миничък, дето се кривиш и сучеш, дето муцуната си мачкаш като гъба, дето телцето си как ли не извръщаш и поставяш, ти си Нулата, гримасата, която днес шества по света, и няма същност, а е само подражание, подражание на един свят, който някога е познавал “Рудата”.
- Наричаш ме “какво”, така ли? – изригна изчадието. – Нула бил съм, гримасата ми без цена оставяш, а толкоз влагал съм у нея. Обидата ли да търпя? А що да не те изям или разкъсам. Любов исках да ти дам, а ти как ми се отплащаш? Исках “кой” да станеш, знаващ да си, да ти се служи, а не да служиш, пък ти какво? “Рудата” ми Нуличка наричаш! Хайви поругаваш! Ха сега, да те видим имаш ли собствена гримаса? Кажи, кой си ти тогаз?
И в него миг, и в онзи час сред пролетта на месец март, някъде високо в планинския град се започна моят край, осъзнаването, което ме сломи, съдбата, която ми продума кой съм или по-скоро какво съм.
Рекох и все още не допусках какво ще последва:
- Аз всеки ден, когато идех и когато си отивах, поглеждах през дланите на “Прорицателя”, през чистото съзнание на първия Мемохан, и виждах… и видях… ох! Видях толкова неща, различни неща, далечни неща, неразбираеми неща. Същности! Толкова нови, толкова обхватни!
- Какви, какви? Кажи какви? – нетърпеливо и сякаш с някаква укрита мисъл ме питаше хомункулусът.
- Мисля, че виждах как отвъдният свят, Нуминозия, се отваря за мен, но неясно и за кратко. Просветваха пред мен пролуки, толкова светли, тъй открити, като звезди. Знаеш ли, една дума се върти в съзнанието ми, откак съм тук в тоя планински и далечен край. Архименти! Ето това са пролуките, отворите, които се откриваха Там от дланите на “Прорицателя”. Те отпращаха погледа ми през себе си право в Нуминозия. Ах, какво видях? Не разбрах. Всичко беше толкова объркано! А може и да съм видял “Рудата”, да, може би…
- А защо не я видя? – лукаво подметна хомункулусът.
- Не знам. Но исках, сега се сещам, че исках – и в него момент една мисъл ме окрили. – Следващият път ще го направя, да, тогава ще се взра в Прорицателските длани, докато видя!
- А може и да няма следващ път?
- Как няма да има? – недоумявах аз. – Още утре ще сторя това.
- Ако сега пък не сториш друго.
- Какво да сторя сега? – нищо не разбирах аз; но изведнъж ми хрумна. – Сега ли предлагаш да ида, да изкача хилядата стъпала и цяла нощ да гледам през дланите на “Прорицателя”?
- Предлагам да останеш Тук и да погледнеш себе си.
- Себе си ли?
- Да. Себе си – хомункулусът се облещи насреща ми и добави. – Да провериш дали имаш същност или си просто подражание.
- Как ще стане това? Как ще стане Тук?
- Кой съм аз? – наместо да отговори, ми се изпъчи хомункулусът.
- Този въпрос вече получи не един отговор.
- И все пак.
- Добре тогава. Ти си Хайви.
- И сега, помисли добре преди да отговориш на следващия въпрос. Какво си ти?
- Искаш да кажеш кой съм?
- Така да бъде, макар че скоро ще се убедиш в обратното.
Какво ставаше тук? Това същество изведнъж започна да говори твърде човешки, а не с оная опака реч, с която ме посрещна. А и вече имаше в него нещо укрито и не толкова гримасно.
- Кой съм? Ами… не знам точно.
- Как така не знаеш. Кой си ти?
- Кой си? Кой си? Как може да питаш такова нещо? Ами аз съм Ноатима Суп`Малем.
- Сигурен ли си?
- Сигурен? Какво пък означава това? Не съм ли Ноатима Суп`Малем.
- Не си.
- Кой, по дяволите, съм тогава?
- Ти си Нула. Ти си подражание. Това е ясно, вече го казахме. Въпросът е на кого си подражание.
Засмях се, макар с притеснение.
- На теб ли съм подражание?
- В известен смисъл. Но по-скоро си подражание на един друг.
- На кого? – сърцето ми лупаше в гърдите готово да изскочи.
Хомункулусът се усмихна.
- Можеш ли да изречеш името си на обратно?
- На обратно ли? Защо?
- Опитай.
- Добре, защо не. Да видим! Моето име е Ноатима Суп`Малем. А на обратно е Ме-лам-пус А-ми-та-он.
Коленете ми се огънаха, главата ми се завъртя, устата ми пресъхна. Ужас настана у мен.
- Не може да бъде! Не може да бъде!!!
Хомункулусът вече не подскачаше, не играеше, не гримасничеше, а само ме гледаше със замръзнало лице.
- Може да бъде. Повече дори! То е така! Ти си подражанието на мъртвия от преди четиристотин години Амитаон Мелампус.
- Не е вярно! Не разбирам! Как така… подражание?
- Сещаш ли се за дланите, които ти толкова обруга и които нарече закърнели?
Нещо сякаш ме удари право отзад:
- Аз съм направен от дланите на Хайви?
Хомункулусът се засмя съвсем човешки:
- Не, аз съм направен от дланите на Хайви. Ти си направен от дланите на Мелампус.
- Той е имал закърнели длани, така ли? – едва промълвих аз.
- Той е имал изрязани длани, които Хайви е запазил, а после забравил. След смъртта на Мелампус и след като Хайви изчерпал цялото му мъртво тяло за направата на хомункулусите, той си припомнил, че някъде все още ги има изрязаните и два пъти по-мъртви от самия Мелампус негови длани.
- И е направил мен? Как е успял? – въпросите и техните страховити отговори ме подлудяваха.
- Хайви станал тъй умел в направата на полу-живот, съчленен от “руда” и мъртва тъкан, че в един момент е успял да сътвори един никакъв живот само от изрязаните длани на Мелампус, никаквият живот на една Нула.
- Как съм оцелял досега? Как не съм разбрал всичко това? – простенах аз.
- Ти сам се досети, че Нулата е господарят на света. Тя е празен дух, който владее живите човешки тела. През всичките тия четиристотин години ти се подхранваше от този дух и живееше един, втори, трети живот… Подражаваше на гения на Амитаон Мелампус. Но не беше неговият гений. Така е с Нулите, те са неспособни да осъзнаят подражанията, които в действителност са.
Паднах, тялото ми не ме държеше, плач без звук късаше гърдите ми.
- Ти, хомункулусе, ти вече говориш като човек?
- Обични мой, аз вече съм поне малко човек. Твоето осъзнаване ме отмести от последното място сред хомункулусите. Аз се изкачих към “Прорицателя”. Някой ден, може би, ще ида в Нуминозия.
“Мечта на Нула” – помислих си аз.
Обърнах гръб на изчадието и запълзях. Изминах почти цял километър и се озовах в другия край на последното стъпало пред “Прорицателя”. Повдигнах се, изкривих тяло, завъртях ръце и добих най-злощастната, но и усмихната гримаса на света.
На сутринта учените от този далечен и планински град ме откриха. Уплашиха се. Побягнаха от мен. После повикаха лекар. Психиатър. Той ми говореше, аз гримасничех. Видях такъв страх у него, че това ми донесе удовлетворение. Повикаха и санитари, те ме подхванаха внимателно и повдигнаха. Не се съпротивлявах, но не спирах да гримаснича. Все по-силно, по-бързо и по-добре.
- Към клиниката на Уран – дочух да казва психиатърът. – Само там, състоянието му е ужасно.
Гледах този сащисан човечец и гримасничех с такава радост и желание, че той не издържа и ме попита:
- Защо правите това, Уважаеми?
- Защото знам кой съм! – гримаса – Защото знам какво съм! – две гримаси. – Аз съм Нула! АЗ СЪМ НУЛА!
Психиатърът беше изгубил ума си, докато ме гледаше. Наведе се над мен и умолително рече:
- Но, Уважаеми, моля ви недейте, вие не сте такова… не сте нула.
- Да бе, да, тра-ла-ла.


Публикувано от BlackCat на 12.11.2007 @ 21:57:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   selsal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Любопитство
автор: sabin
189 четения | оценка няма

показвания 3748
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Човекът Подражание - Историята на една Нула" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Човекът Подражание - Историята на една Нула
от libra на 13.11.2007 @ 07:43:23
(Профил | Изпрати бележка)
това и "Една влюбена жена от 2103-а" всички части, които съм чела от теб- искам да питам дали ги има случайно на хартиен носител и под какво заглавие?