автор: marathon

Експресът спря на гара "Славяни". Обясниха ни, че наблизо имало земетресение и се налага престой. Слънцето грееше, но иначе си беше студено. Спряха и други влакове. Мъжете пушеха отвън и приказваха оживено на групи.

Малката пивница на гарата вече беше пълна и задимена. Сервитьорката бързаше да не изтърве клиентелата. Толкова хора тук рядко се събираха.
Взех си чаша бира и се заоглеждах за свободно място. Стори ми се, че някой от крайните маси ми махна. Приближих. Наистина имаше едно свободно място до прозореца. Един от тримата ме гледаше втренчено. Аз също се загледах в него. Беше от онези семпли хора, които трудно правят впечатление. Само дето не си беше свалил качулката.
- С тебе ли гледахме кучето ? - попита той, като забеляза, че го наблюдавам.
- Да - отвърнах, - имахме с един приятел орташко куче, но това беше много отдавна.
- То къде е сега ?
- Не зная. Един ден се прибрах вкъщи и него го нямаше.
- Лъжеш - каза непознатият, като духна в шепи. Беше му студено и, когато отпиваше от бирата, изваждаше само едната ръка от джоба си.
- Защо да лъжа ? Така беше.
- Добре. А не го ли потърси ?
- Търсих го, но не го намерих.
- Не си търсил добре.
- Сигурно.
Наистина преди доста време имахме куче. Бяхме го купили заедно с един приятел. Най-напред се изгуби кучето, а после и приятелят ми.
- Сега търсиш ли го ? - попита пак непознатият.
- Да - слъгах аз, - търся го.
Вгледах се по-добре в него. Стори ми се, че го познавам, но не се сещах откъде. Но не беше моят приятел. Всъщност - как изглеждаше той ?
- Защо го търсиш ? - попитах аз.
- Трябва ми - непознатият пак духна в шепите си.
- Твое ли беше ?
- Не, но ми трябва. Поне да го видя.
- То познава ли те ?
- Разбира се, че ме познава !
Въздухът беше студен и лепкав. Миришеше на цигари. Прозорците на пивницата бяха скрежасали. Отвън хората започнаха да се качват във влака.
- Трябва да тръгвам - казах аз. - А вие с кой влак сте ?
- Ще изчакам следващия.
- Добре, желая ви успех !
Вратата на пивницата беше от ония дървени, постоянно скърцащи врати с малки прозорчета. Всички бяха замръзнали. Само зад едно от долните се виждаше пара от кучешка муцунка. Отворех учуден вратата. Едно дръгливо и окуцяло куче се втурна през мен към мъжа с качулката, опря предните си лапи на гърдите му и весело заскимтя.

Влакът вече тръгваше, когато се качих. От прозореца на купето видях ясни кучешки следи в снега.
Пътниците около мен говореха за земетресението. Аз се мъчех да си спомня името на приятела си, с когото заедно гледахме кучето, а онова - дръгливото, не ми излизаше от ума. Стресна ме радиоуредбата в купето. Съобщиха, че щети и жертви няма.