автор: penkastefanova

Защо обезсмъртяваш тези мигове
в догадки за отдавни вкаменелости?
Замлъкнат ли щурците и авлигите
и слепешком се втурнем към тунелите,

поминъка на охлюва ще помнят ли
изпръхналите скули на баирите?
Небето като пресушена стомна,
събрало ветровете за надсвирване,

Ще сее ли метличини и ириси
на други възприятия в полетата?
Ще чуват ли гласа на дъждосвиреца
през следващите n- хилядолетия?

Ще бъдат ли очите ти загърлени
пак някога в лехите на възхитата
или в безкрайни сметища захвърлени,
ще станат старт- площадки за мухите?

Защо ни е безсмъртие, ваятелю,
щом всичко се смали до едноклетъчно,
до едномолекулно, едноатомно-
и още, още… до небитието?