автор: Hesioda

- А звездите?
- Какво звездите?
Сара лежеше до мен на тревата, а погледът и блуждаеше някъде далеч в тъмнината.За миг се обърна към мен и ми се стори, че долових тихото разочарование в очите й. Не беше за пръв път - аз никога не успявах да видя нещата такива, каквито ги виждаше тя.
Мисля, че никой не е успявал.За нея всичко бе прекалено истинско - твърде истинско, за да може да бъде проумяно от когото и да било.Освен от нея.Тя беше достатъчно необикновена, за да проумява онези наистина важни неща, които аз винаги пропусках.Въздъхнах и се отпуснах до нея на меката трева.Зачаках.
- Колко ли тогава са звездите? - попита след малко.
Замислих се как да й отговоря, макар и да знаех, че отговорът ми няма да има особено значение. Нямаше начин да проследя посоката на мислите й: просто беше невъзможно. Нейните мисли наистина обхващаха всичко - от най-малките, до най-големите неща. Дори и онези, които обикновените хора смятаха или за твърде непонятни, или за прекалено нищожни, за да занимават мислите си с тях. И знаех, че думите ми нямаше да й кажат нищо, те нямаше дори да се докоснат до нея, а щяха да отлетят безшумно с първия повей на вятъра. Но такава си беше тя. Отместих очи от нея и се опитах да видя онова, което тя успяваше да види в разпръснатите из мрака звезди. Може би там щях да намеря отговора, който исках да й дам. А може би тя вече отдавна го знаеше.Замълчах и се загледах в топлата тъмнина над себе си.Но не видях нищо истинско.
- Те са твърде много, за да ги преброи човек - отвърнах накрая. Тя пак ме погледна и този път в очите й играеше някаква весела насмешка. Усмихна се и бавно се обърна по гръб на влажната поляна, така, че вече не виждах лицето й. Но знаех, че още се усмихва. След малко дочух гласа й:
- Или просто никой не се е опитвал. Хората избягват нещата, които са по-могъщи от тях. Те просто не ги разбират.
Седнах и се загледах в очите й. Но тя не ме виждаше. Сякаш в този момент беше способна да вижда само небето. Погледът и се рееше някъде високо сред звездите, носещи се над нас точно така плавно и леко, както подобава да се носи Вселената. И очите й, те можеха да я поберат цялата в себе си, цялата тази безкрайна Вселена, и да я подарят на душата й. А как тази душа успяваше да живее в това толкова крехко, толкова обикновено човешко тяло?...
- Хайде да ги преброим - каза.
- Кое?
- Звездите. Хайде да ги преброим.
- Не можем - отвърнах тихо. Но тя така и не се обърна пак към мен. Погледът й бягаше по горящите звезди, а по устните й четях: едно, две, три... Звездите плахо се оставяха да бъдат докосвани от взора й, после се изплъзваха и безшумно продължаваха пътя си към безкрая. А къде водеше този път? И водеше ли изобщо някъде? И колко изпуснати мечти трябваше да догониш, за да успееш да стъпиш и за миг на него? Колко тайни, криещи още от началото на самата вечност в нощното небе, сега се оставяха да бъдат открити от един единствен неин поглед?...
Загледах се в очите й, отразяващи светлината на посребреното небе. Нейните очи. Очи като на всеки друг. Очи като моите, очи като на жената, от която си купихме захарен памук сутринта. И все пак толкова различни. Толкова по-дълбоки, толкова по-истински и същевременно толкова по-неземни. Нейните очи.
Сега, в този момент, тя принадлежеше на звездите. Сега тя бе Вселената. И ако поискаше, само за миг, тя можеше да отдръпне тънката завеса между световете и да премине от другата страна. И дали щеше да се върне?... Погледът и все така бродеше далеч из дебрите на вечността, а устните й все така отмерваха такт по такт, звезда по звезда, вселена по вселена... Потънали някъде в безкрая на небето, бродещи из светове от мрак, от сънища, от светлина. Забравили пустотата на земното безсмислие. Изоставили всичко човешко. И живи. Погледът ми бавно потъваше някъде дълбоко в тях, и продължи да потъва, дори когато затворих очи... чувствах го, докато заспах.
Когато се събудих, още бе съвсем тъмно. Сара се усмихваше насън до мен. Надигнах се и седнах, загледан в лицето й, ярко озарено от звездната светлина. Погалих косата й. Тя отвори очи и ме погледна щастливо.
- Преброи ли ги? - попитах. Тя кимна.
- Всички? Всичките звезди? - гледах я учудено, точно както всички обикновени хора гледат такива като нея. Но нейният поглед си остана все така ясен, все така гледащ право в душата ми. Трапчинките й грейнаха и тя се засмя от сърце на моето глупаво, човешко недоумение. Толкова години, познавах я от както се помнех, и все пак никога не се научих да я разбирам напълно.
- Но защо всичките? - каза тя през смях. Този смях ме караше да потъвам все повече в някакво глупаво, смущаващо неведение. - Не е нужно да ги броя всичките. Достатъчно е да преброя онези, които видя, онези, които душата ми ще намери сред всички останали и ще поиска да ми покаже точно тях. И тогава ще съм преброила всички звезди. - тя пак ми се усмихна и усмивката й беше толкова сърдечна, толкова истинска, че в този така безкрайно сух и глупав човешки свят, тя изглеждаше почти нереална.
- Но тогава ти не си преброила наистина всички звезди - казах сериозно аз. Тя отново се усмихна или поне така ми се стори. Може би всъщност изобщо не бе спирала да се усмихва.
- Недей да мислиш като човек - каза тя. - Помисли със сърцето си - после и двамата останахме загледани в небето, докато не усетих, че очите започват да ме болят.
- И все пак не разбирам - отвърнах. Тя въздъхна тихо и се обърна към мен.
- Мравките - започна тя, - събират храна за себе си всяко лято. Започват, когато винаги са започвали, и спират, когато винаги са спирали. И това време им стига напълно, идеално, за да съберат нужната за тях храна. Как разбират кога да започнат? Кога да спрат? Откъде да започнат и къде да спрат? Те просто го знаят. И храната, която са събрали не е всичката храна. Тя е само една песъчинка, една прашинка от храната по света. Но тя все пак им стига. За тях тя е всичката - тя остана замислено загледана някъде в ухаещия на цветя въздух. После пак ме погледна и вече не можех да разбера дали се усмихва или не. - Същото е със звездите - каза. - Трябва да почувстваш кога и къде да започнеш и кога и къде да спреш. И ако се вслушаш в себе си, ще усетиш, че дълбоко в душата си, ти го знаеш. Не трябва да броиш с ум, а със сърце. И когато почувстваш, че е време да спреш, значи вече си преброил наистина всички звезди.
Сега вече ясно видях как се усмихва. Очите й блестяха под взора на милионите звезди над нея. Но вече не отразяваха тяхната светлина: сега те отразяваха светлината в душата й. Защото сега цялата Вселена беше в душата й. С всичките си, неоткрити от никой друг тайни, с всичките си звезди, с цялото си бляскаво величие.
Вятърът подухваше тихо, а дърветата плахо шепнеха нещо неразбрано на земята. Луната безшумно се скри зад мъгливите облаци и няколко звезди я последваха.
Сара ме погледна, усмихна ми се и после пак затвори очи.
И аз вече знаех: Тази нощ тя наистина бе преброила всички звезди.