автор: CkumHuk

"Тъжно и печално е
да се храниш сам, слушайки
есенния вятър."
       Исса

Ден като ден. Без работа. Без надежда.
Опитвам се. Мечтая. Не искам. Тя е с мен. Чувствам се странно. Странно добре като че ли.
Какво стана?
Какво става?
Не зная кой ден сме днес. Не искам да зная. Не ме интересува. А сънувах такъв хубав сън... Защо не го помня? Знам, че беше хубав.
Самотен. Защо? - не би трябвало. Всичко, което правя и което съм направил, кара ли ме да се чувствам щастлив? - Да, но за кратко. Всъщност... Какво е щастие? Не е ли по-добре да заспя завинаги? Ако след смъртта няма нищо. Нищо. И тук няма нищо. Къде тогава е разликата? Поглеждам вътре, опитвам се да погледна вътре в себе си - нищо. Няма нищо.
Пустотата се изсипа валейки унасящо. Шляпам из калните й локви. Пръскам околните. Мога
И пак пиша на стената. Онази стена. От която никой не чете. Но аз пиша. Искам да пиша: срещнах човек. Иска ми седа вярвам, че това е човекът. Опитвам се да си внуша, че е така - получава се без усилие. Понякога само се питам дали ще направя някого щастлив. Да се отдръпна ли? - Не искам. А стената мълчи. Не очаквам съвет от нея - само малко топлина и уют, за да стопля тази, която (искам да) обичам. И свободата. Да разбия тази стена.
И после какво? - Някой знае ли? Накъде? - Да, слушам, защо никой не отговаря?
Това беше