автор: miglena

Колко тежи лъчистото балонче тишина, изпълнено с недоизказаности ...

Държа го на връвчицата, засукана от перушинки кафе, подсладено с гласа ти, шептящ „тук съм, моля” така тихичко, че само три ангела препърхаха от звука и засадиха около теб едемски фиданки, една кристална фигурка се превърна от гълъб в букет мимози и далии в косите ми, седем свода се преплетоха в тадж-махалска розетка, а мъглата се разцепи паунообразно ... и между перата й тюркоазни везни ми смигаха – да пусна балончето, за да ми отмерят теглото на безмълвните ти признания с шепа галактически опали, наръч рубинени и аметистови комети, купа малахитови мъглявини ...

Ала на рамото ми е кацнал щурец-цигулар и опъва връвчицата в лъка си, за да изсвири своята ода на радостта, уж земна и ненебесна, но всъщност въздигнала солта на земята в обков на слънчевия престол, пренесла морския бриз до сърмените платна на лунната ладия, венчала тъгата на слепия и усмивката на светлината със сатурнови пръстени ...

И безмълвието пронизва гръдта на Гея – копието му е четка на безумна художничка, смесваща в нестинарската си палитра пурпур на драконов кратер, фламингово розово на прелетен гейзер, въгленово от очите на северна вълчица, индигово от кафтаните на етиопска принцеса, златисто от еверестка сълза на разсъмване, люляково от уханието на първата й целувка от обич ...

Ооо, мълчиИии, тази думичка пръска балончето ... и тежестта му е на една ненарисувана картина и на пепелта от розата, единствено чула одата на щуреца ...

... затова ми е така тежко да произнеса двете слова - сякаш земното кълбо е длан върху устните ми ...