автор: Sardis

- Смотаняк... - изсъска Сара и хвърли отгоре му дрехите, събрани на кълбо.
- Пачавра... – излая момчето, подскачайки на един крак, мъчейки се да си обуе панталоните. Сара се изсмя гръмогласно и нервно, гласът и оттекна по голите стени.
Изпъна се без капка свян, гола и нахална. Посегна към цигарите, но ръката и замръзна във въздуха, после се отклони и сграбчи шоколада, стоящ до тях. Обели обвивката нежно, като че ли се притесняваше да не наруши покоя на молекулите сладост, завити вътре. Когато шоколада беше развит тя го огледа, а в очите й блещукаше глад и страст. Сложи го между устните си и със зъбки леко остърга ръбчето. Остави го да се разтопи на езика си, и се почувства щастлива. Обърна се по корем, държаща с две ръце своето удоволствие. Чу зад гърба си тръшването на врата, което предизвика отварянето на балконската врата. Нахлулият вятър накара голото й тяло да настръхне, разроши дългите й коси, които паднаха по лицето й. След миг косата беше прибрана с шнола. Сара не понасяше коса върху лицето си. Отново взе шоколада, остърга и другият му ръб, като че ли се страхуваше да не го заболи ако го счупи или отхапе истински. Загледа се в цвета му. Ах този цвят на шоколад. Ъгълчетата на устните и се смъкнаха и вълна от тъга я заля, дъхът и спря някъде и очите й потъмняха. “Божидаре... къде си...? Липсваш ми. Нищо не може да те замени. Липсваш ми както липсва част от тялото. Патерицата не е крак. Усмивката ми е разтеглени устни. Не е радост. Опитах да те заменя. Търсих. Гледах други очи – виждах твоите, милвах друга ръка – мислех за твоята, слушах друг говор, той режеше душата ми - това не бяха твоите думи, не беше твоята нагласа и поглед към света, които отначало ми бе трудно да разбирам, а по-късно усетих, че са винаги една мисъл напред. Опитах да те заменя. Опитах да те намеря в другиго.Ужасно, ужасно...Каква заблуда... Божидаре, ...къде си?..
Сара разтвори мокрите си от сълзите устни и ги впи зъбки в шоколада Не го захапа, остави топлината им бавно да го разтопи и първото парченце да се отдели от него почти само. Не го и сдъвка, а го изчака само да се слее с нея. През тялото и потече шоколад. Тя искаше да не е сама в този миг. Искаше да има някой до нея, който да я гледа захласнат, някой, на когото можеше да каже всичко, който, дори и да не я разбира, да я погали по лицето и да и каже “Обичам те”. Който ще е съгласен да се откаже от всичко за да е с нея. Да я води, да я следва, да върви до нея. Да я обича и “защото”, и “когато”, и “въпреки”... Някого, от когото никога и за нищо не би се срамувала... някой, когото ще може да обича и да му се подари. Тя го търси. С различни подходи. В университета, където беше умна и чаровна, в дискотеката, където беше отворена и съблазнителна, на събирания, където блестеше дори без грим и прическа, без високи токчета и тоалети, загледана в собствената си чаша, защото тези очи и блещукащата наглост в тях караха мъжете да правят неистови опити да се мъжкарят. Но още след първите думи, излезли от устата им, бяха качвани на Везната на Сара и разпределяни в графи “безнадежни” и “може би”. “Може би” бяха допускани до разговори, срещи, после, в зависимост от глада й за секс, и в леглото, което не винаги беше точно легло. В секса Сара даваше. И искаше. Но никой не успяваше да изпълни свястна мелодия върху тялото й. Тя дори започна да показва как, но уви. Никой не нацели ритъма и мелодията, която звънеше в нея. Понякога Сара зазвъняваше фалшиво нарочно, защото самотата я караше да се примири с някого. Но идваше ден, когато фалшивата мелодия караше душата й да се сгърчи. Тогава очите й ставаха ледени и тя се отнасяше някъде. След като някой се е докоснал и до малка част от горещата й личност, и се сблъскаше с подобно отношение, той пропадаше в ада. Имаше чувството, че е станал некрофил. Отдръпваше се от нея и питаше “Какво ти е”. “Нищо не ми е” отговаряше Сара и това беше истина. Нищо не й беше. А това при нея бе най-страшното. Ако Сара ти каже “Нищо не ми е” значи, че наистина нищо не й е, а ти си мухльо, изтървал си влака, изплъзнала ти се е и няма да се върне. Загубил си я. Ставаш, поглеждаш голото и тяло, което бавно се събира, и имаш чувството , че си бил при проститутка, но цената, която си платил, е радостта от живота за поне една година напред. Защото си смазан. Защото си боклук. Защото Сара не потръпва от теб. Защото ти не можеш да я накараш да зазвъни. “Пачавра”, изкрещяваш от безсилие и яд, тя ти се усмихва. Не прави дори усилие да прикрие голотата си. И не защото толкова не й пука, че я гледаш, а защото тебе просто вече те няма при нея. Не забравяш нищо от вещите си, защото си ужасен, че ще се наложи отново да те облъхне онзи студ. И бягаш. Навън виждаш кръшни девойки, с къси поли, с дълги поли, с голи пъпове, гримирани очи, устни, които ти се усмихват (защото си хубав мъж). Ти се чудиш – защо, по дяволите, се забърках със Сара, тя дори не е толкова красива, нито особено умна, нито ... И си хващаш ново гадже, красиво, с вкус, ухаещо на скъп парфюм. Целуваш я, чукаш я, но в главата ти е Сара, с нейните неизменни дънки, грубите обувки, оранжевите пуловери, дългата й коса, която ти не понасяш прибрана, а тя се дразни да й пада по лицето. Сара, която няма маникюри и бижута (освен синджирчето с малкото сърце), Сара, която като те хване за ръка и сложи глава на рамото ти изпитваш чувството, че си богопомазан. Сара, която като те докосне само с един пръст по врата и си готов да направиш всичко, само за да не спира. Сара, която като прошепне “моля” знаеш, че каквото и да й поискаш в замяна – ще ти го даде. Сара – тази, при която щом замреш уморен знаеш, че там е твоето място. Сара – твоят завинаги изгубен рай.
Сара също няма да те забрави. Ти за нея ще си още едно стъпало към отчаянието. В което тя пропада ден след ден. Защото така става, когато дадеш на този, на когото нетрябва, това, което си мислиш, че трябва.