автор: Ljastoviza

Учебният час почти свършваше. Петокласниците вече слушаха разсеяно, шумяха и постоянно поглеждаха часовниците си колко минути остават до края. Младият учител довърши урока си по литература и обяви:

- Така-а-а-а, а другия час ще се занимаваме с вид разказ, наречен криминален разказ. Приготвил съм за часа един на много известен автор. Ще го прочетем, а после ще разсъждаваме върху него. Знае ли някой от вас какво е криминален разказ?

Децата вдигнаха рамене и поклатиха отрицателно глави. Никога не бяха чели криминални разкази.

- Така и предполагах! - каза учителят и лицето му придоби загадъчен израз. - За да можете да се подготвите предварително за следващия урок, ще имате за домашно да напишете съчинение.

Учениците отвориха тетрадките си и се приготвиха да запишат.

- Съчинение на тема... запишете - продължи учителят: „Как бих убил човек и как после бих го скрил!”

- Господине, това нещо подобно като в електронните игри ли трябва да бъде? - попита русичката Сандра от първия чин.

- Нещо подобно - отвърна учителят - само че сега трябва да отпуснете въображението си и да си представяте сами картините, защото вие сте тези, които трябва да ги рисуват. С думи!

- Аз ще помоля мама и тате да ми помогнат - въодушеви се Алекс, - те постоянно гледат криминални филми по телевизията. И аз понякога гледам с тях, ама като видя убит човек, оцапан с кръв, ми става малко гадно и страшно и излизам от стаята, уж, че отивам до тоалетната.

- А, щях да забравя! - оживи се учителят. - Не трябва да молите никого да ви помага за разказа, защото това е вашето домашно, а не домашно на родителите ви!

- Ние и без това няма кого да питаме! - възкликнаха в един глас близнаците Томас и Марк. - Сами сме вкъщи с детегледачката.

Електронната камбана звънна и обяви края на последния час. Децата си тръгнаха. Томас и Марк решиха да се приберат пеш. Живееха накрая на съседното селце, на около три километра от града, в огромна къща до самата гора. Слънцето грееше приветливо от безоблачното небе, ухаеше на пролетна пръст, тук-таме се виждаха цъфнали минзухари.

Близнаците бяха най-добрите ученици в класа. Към всяко домашно подхождаха изключително сериозно и отговорно. Когато носеха отлични оценки, родителите им изведнъж се разнежваха: баща им ги погалваше по главите, а майка им ги целуваше. Бяха израснали с нагласата, че обичта на родителите трябва да се заслужи с постижения. Случеше ли се някой от двамата да получи лоша оценка, потъваше в себе си, затваряше се и страдаше, че е станал причина за лошото настроение на майка си или за мрачния поглед на баща си. Когато бяха по-малки, дори се страхуваха, че родителите им ще ги изоставят, ако не отговаряха на представите им за добри деца. Общо взето рядко ги виждаха двамата заедно за дълго. Майка им свиреше първа цигулка в известен симфоничен оркестър и често пътуваше на турнета, а баща им беше постоянно зает, тъй като работеше като мениджър на голяма фирма за лекарства. През свободното време Томас и Марк играеха на компютърните си игри със съученици, с които се преследваха, убиваха един друг, после сменяха ролите си и така се забавляваха с часове...

- „Как бих убил човек и как после бих го скрил?” Идва ли ти нещо на ум, Марк? Как ще напишем съчиненията? - попита Томас брат си, докато крачеха по пешеходната алея към къщи.

- Нищо не ми ражда ума, нямам никаква идея! - замислено отговори Марк. - Във всеки случай не искам моето съчинение да е глупаво затова, че ми е бедна фантазията.

- Не искаш ли да изиграем едно ниво от новата ни електронна игра, като се приберем, и да го опишем? - усмихна се Томас.

- Не. Всички ще направят така. Аз не искам моето съчинение да прилича на останалите - категоричен бе Марк.

- И аз не искам. Нали мама и тате винаги това ни повтарят: вие трябва да се различавате от другите, вие трябва да стоите над тях...! - припомни Томас.

- Трябва съчиненията ни да звучат като истински. Ама как да звучат като истински, като досега не съм убивал човек? - чудеше се Марк.

- Ами, освен да убием някого?! Ама кого? - подхвърли Томас.

- Ей, знаеш ли, това е страхотна идея! Защо наистина не убием някого? Дори вече зная кого! - въодушеви се Марк.

- Кого? - изненадан попита брат му.

- Ами, онова хлапе, Боби, на бившите ни съседи, които сега живеят в центъра на града. Помниш ли, мама и тате никак не се разбираха с тях? - каза Марк.

- Помня. Икономката им продължава да пазарува всяка събота в големия супермаркет до гарата. Боби винаги е с нея.

- Тогава да го отвлечем и да го убием? Знаеш ли после какво истинско съчинение ще напишем?! - очите на Марк светнаха.

- А как ще го убием? - попита Томас

- Няма да е трудно. Боби е петгодишен - отсече Марк.

Бяха вече стигнали у дома. Разбраха се да не издават по никакъв начин намеренията си пред детегледачката. Преоблякоха се, седнаха прилежно на масата, обядваха, после се качиха в стаята на Марк и казаха, че ще решават задачи.

На другия ден беше събота. Близнаците се появиха в супермаркета по времето, по което икономката на бившите им съседи пазаруваше и водеше със себе си малкия Боби. Видяха ги да влизат, изчакаха икономката да напазарува и да започне да нарежда продуктите върху лентата пред касата. Тогава в навалицата подмамиха Боби с една говоряща играчка да се отдалечи от младата жена и го изведоха навън. Боби ги позна веднага и много им се зарадва.

- Искаш ли да си поиграем в гората? - попита го Марк.

- Да, искам! - отговори доверчиво Боби. - На какво ще си играем?

- На Кумчо Вълчо, баба Меца и Лисицата - ухили се Томас.

- Искам аз да бъда баба Меца, може ли? - подскочи Боби.

- Може, разбира се! - Марк го хвана за ръка и тримата тръгнаха към гората.

Заиграха на Кумчо Вълчо, баба Меца и Лисицата. В един момент обясниха на Боби, че е част от играта да вържат баба Меца. Той не се съпротиви. Вързаха ръцете и краката му със здрав шнур. После му казаха, че трябва да запушат на баба Меца устата, защото е пленена. Боби доверчиво позволи. Тогава Марк започна да тъпче камъчета в носа му, а Томас бе извадил тетрадка и химикал, наблюдаваше и записваше всичко. Боби започна да се мята безпомощно. Не можеше много да мърда, защото беше вързан. Опитваше се да рита, гърчеше рамене, изпъваше шия. Когато носът му бе вече пълен с камъчета и той не можеше да диша, лицето му стана тъмночервено и много напрегнато, очите му се изцъклиха. После пририта няколко пъти, посиня, очите му застинаха, а тялото му се отпусна безжизнено върху влажната пръст. Като не помръдна няколко минути, Томас каза тихо:

- Трябва вече да е умрял!

- Да. Мъртъв е - отговори Марк. - Ти записа ли всичко?

- Записах. Сега трябва да го скрием.

- Това е по-лесно, нали сме в гората?!

- Да, искаш ли да го хвърлим в блатото? То е само на няколко крачки оттук.

- Давай! Докато не е дошъл някой!

Изхвърлиха Боби в блатото, както се изхвърля играчка с батерия за еднократна употреба. Беше станало вече привечер и близнаците успяха да се приберат незабелязано от чужди погледи вкъщи. Детегледачката бе задрямала пред телевизора и не ги усети да влизат.

На следващия ден писаха цял ден съчиненията си. Когато в понеделник ги прочетоха пред класа, съучениците им дълго не посмяха да мръднат. Седяха на чиновете си като вцепенени. В очите им се четеше ужас. На някои им стана лошо. Младият учител бе смаян:

- Браво, Марк! Браво Томас! Съчиненията ви звучат направо като истинки! Очертавате се като литературни таланти и трябва непременно да продължите да се развивате в областта на писането! На следващата родителска среща специално ще кажа това на родителите ви. Ученици, надявам се, успяхте от съчиненията на Марк и Томас да придобиете представа какво е криминален разказ. А сега да продължим с теорията...

Марк и Томас се спогледаха тържествуващи. Те бяха написали най-блестящите съчинения от целия клас и родителите им щяха да бъдат горди с тях. Нямаха търпение да ги видят и да им се похвалят...

След последния час учителят реши да напазарува нещо за вечеря и да се прибере направо вкъщи. Влезе в супермаркета. Нареди се на щанда за месо. Без да иска, се заслуша в разговора на две жени, които чакаха пред него:

- Казват, че оттук било изчезнало детенцето! - каза едната.

- Много лоши станаха хората! - възмущаваше се другата. - Какъв изверг трябва да е бил този, да го върже, да му запуши устата и да му напълни нослето с камъни?!

Смътна тревога обхвана младия мъж. Откъде му беше познато това, което чу двете жени да си говорят?! Сърцето му заби така силно, че усети пулсации в слепоочията си. „Разказът!... Разказът на Марк!... Нима е възможно?!... Не, не може да бъде!...” - изтръпна учителят. Та той им беше казал да напишат съчинение, да се отдадат на въображението си!... Те бяха умни момчета и трябваше да могат да различават въображение от действителност! И да знаят за последиците от реалното убийство!

Напусна опашката и хукна към къщи. Пусна телевизора. Чу като в някакъв зловещ кошмарен сън: ”...Петгодишният Боби е бил убит по особено жесток начин и после хвърлен в езерото край града. Умоляват се гражданите, които имат някакви наблюдения или информация по случая, да се обадят веднага в полицията на телефон... Анонимността им е гарантирана!”

На вратата се позвъни. Учителят отвори.

- Господине, ние убихме Боби! Искахме да напишем истински съчинения! Не знаехме, че не трябва да убиваме! Никой никога не ни го е казвал!...