автор: gtsh

Срещам оня ден един стар приятел –Пецата. С Пецата бяхме съученици в МЕИ. Рядко съм виждал човек, на който така да му личи, че са му потънали гемиите.
– Кво – викам – става с тебе, бе човек. Изглеждаш, се едно Левски е станал шампион, бе! Да не е умррял някой?
- Умря – вика - Лоша работа, ама аз не съм се сдухал заради това. Мъжко момче съм, смъртта я преодолявам е така, на хоп. Ама тва българското правителство и синдикатите, квот ти направят и господ не може да ти го направи.
Седна Пецата и взе да ми разправя
Всичко си било по старо му, докато не умряла леля Надя.
- Леля Надя умряла- казала жената на Петър, като оставила телефона- Горката. Вдруги ден ще я погребват.
Пецата е готин човек, винаги готов да подаде ръка или да поплаче от мъка, когато е нужно, обаче точно сега давали формула едно.
- Ъхъ - казал – бог да я прости! Коя точно беше, че то твойте лели с лопата да ги ринеш?
Жена му обяснила, той, се едно се сетил и така си приключи вечерта. Шампион станал Райконен, Макларън загубили и двете титли.
Естествено, заради стачката на учителите, Пецата взел детето в офиса, няма по гробищата да го водят, я! Ще си рисува нещо, ще изрязва, ще щрака в интернет, какво толкова?
Денят е чудесен – понеделник, закуска, изми ли си зъбите, карай, един път може(па и майка ти нали не знае), тва ли е якето, супер, мятаме се в колата. Не съм ви казвал ама Пецана винаги бърза и все закъснява. Тоя човек, веднъж не съм го видял, да дойде навреме. Веднъж, честна дума, закъсня за купон, който беше у тях. Пазарувал, замотал се и като се върна, ние бяхме минали първото наздраве. Та оня понеделник бързали, понеже Мишо- шефа, като нищо ще му резне от премията, ако пак го фане да закъснее.
За рязане – реже ама да помогне с проекта, да отиде на обект или да речеш, да види фактурите за доставките? Тцъ! Петър трябва да върши всичко. Петър за тва, Петър за онова, Фигаро, тук Фигаро там, ще видите вие некой ден, като ви напусне Фигаро... Бързаме апропо и значи - засичаме на светофарите. Тва не е опел, тва е звяр!
- Педал, хахааа, маймуна мръссна! Копеле, с копеле....- тва Пецата не го довършил, понеже го довършила Малинката
– Копелеее – извикала радостно с тънкото си гласче, и сърцето на баща и пропуснало един удар – педааал, копелеее... - и продължила да си тананика в тоя смисъл. Петър мрачно затворил прозореца и потънал в мълчание. 15 минути по- късно Малинката, както си е редно, се лепнала на компютъра и малко по малко деня поел.
«Значи така – смята наум Петър, обекта закъснява, инвеститора ми вади душата, а бригадира Радков, гадта, какво е правил два дена не мога да разбера?! Ако не се е чупил от обекта, па на! Бе, аз него от калта го извадих, бе! Ако не бях аз, на село да си е още. Не мога да повярвам направо! Секи момент ще дойде заедно с другите маймуни и главата ще му откъсна»
– Здрасти Петре! – измрънкал пет минути по- късно нещасният Радков. Той знаел какво го чака, понеже тоя филм го бил гледал- почти всеки понеделник си получавал по едно конско. Утехата му била, че после ще му дръпне поне 100 грама на обекта и ще си го изкара на работниците. Само да мине тоя половин час. Колегите в офиса притихнали и зачакали да почне шоуто «Петър смачква Радков»
- Здрасти?... Здрасти? ...Здрасти?- третото здрасти е кресчендо - Ела да ти дам едно «здрасти»...– Петър набирал инерция и чувствал приятно въодушевление. Основания колкото искаш. Ще се наложи да работят извънредно, ще получат удръжки от премиите, може даже да съкратят някого, или дори двама, или трима,.. реномето пада, фирмата се срива... Ах, как ще се развика! Ах, как ще се развърти! На бас че ще се надрискат всичките. На бас, че си мислят, че ще изгоня някого още сега. Нека, нека! Петър хваща една купчина листа втора употреба и с любим жест ги хвърля по работниците.
- Ей момченцааа - подема любимата си част той, обаче тая дума извикала в ума му смътен спомен и за момент загубил инерция. Огледал се объркано, понеже усетил, че нещо забравил и тогава срещнал лъчезарния поглед на дъщеря си. Мислите на нашия човек просто блокирали. Е не, как, обяснете ми, може да се работи така?! Не може да псува, не може да обижда, не може да крещи.... Е, как да говори? Все пак той направил героичен опит да обясни нещата доколкото може с елементарните инструменти, които му останали – обикновенните думи - .... ъъ работа трябва, бе момчета, ще изпратя допълнително хора от другите обекти, опитайте се, да направите там, каквото може, защото иначе аз... ъъъ.. Бе вижте сега. Ситуацията е такава: Станчев, инвеститора, знаете го какво е лайно, ще се обади на Мишо и тогава чао събота, чао неделя, чао премии. Малко се напънете днеска и утре и пиенето е от мене
Офиса бил тих като в църква. Някъде паднал лист хартия и се чуло. Хората не мърдали и го зяпали в пълно вцепенение. После за около минута се освестили и бригадата се изнизала навън. След малко Радков се върнал и дал на Малинката едно шоколадче. Наоколо живнало малко. Денят продължил, зазвънели телефони
Телефонен разговор едно:
- Ей, склада! Я проверете какво става с 1600 метра алуминиева лента! Не знаете? Защо вие да ми давате отчет? Бе твойта сссссс- засъскал Пецата от яд че не може да покаже наяве истинските си аргументи на тая крава, ама Малинката слуша- ... ззззащото съм я платил. Да вие не знаете, не бихте могла да знаете, но аз не съм я получил, да му сссс ... Да! Да!
Разговор две:
- Инвеститорска къща Станчев? Господин Станчев? Здравейте! Ами не, не можахме да свършим обекта в срок. Да извинявайте ще се постараем. До ден два. Да връщаме пари? Да се разберем? Ми елате! Ше се разберем, няма начин, ш-е-е се разберемеее ....
Инвеститора Станчев е голям българин, червено лице, гръмовен глас, огромен корем. Петър го познава, като завършен простак. Срещата започнала по ноти.
- Иконописов! – изревал господина Станчова – Ти какви ги мислиш, бе, малкия?
- Ама..
- Имаме ли договор с тебе?
- Момент. Може ли да кажа...
- Ааа? Да не си мислиш, че на шикалки си играеме, бе оу! Тука 5% за просрочен ден пише ли?
- Ама нали не можахме да почнем навреме заради вас, бе, ссссс...? Имаме протоколи, сссс.... - ноктите на Петър вече се впиват в дланите от ушите му излиза пушек, а думите излизат под налягане, като тапи от бутилка. Не може да се изразява правилно така, иска да псува, мъничка макар неприлична думичка да извика, или поне да кресне.
– ....имаме протоколи с вашият подпис - завършил нещастно, но това се загубило в мощният цветист водопад на речовития Станчов
- Каквоо? Кой дава парите тука, бе момченце? Тоя обект от джоба ми излиза, бе! Искаш ли да не работиш тука, вчерашно... . - в това време червендалесто момченце изниква зад гърба на таткото и зяпва сцената с жаден поглед.
Господин Станчов зърва наследника застанал до огромния му корем, като бръмбарче до носорог и се сепнал. После довършил нечленоразделно. Пак се опитал да продължи и пак не успял. Седнал.
Седнал и Петър(той дори не е разбрал, че се е бил изправил).
Срещата свършила малко по- късно с обещания и пожелания. Само поклони в рицарски стил нямало. Заканите били забравени. Малинката хрупала шоколад, момченцето си бъркало в носа, дълбоко, колкото може. Двамата татковци се усмихвали.


Вторник:
Шефа Мишо върви, като хала из офиса. Като хала насам натам тичало и десет годишно негово копие. Пецата ги загледал. Винаги е бил съобразително момче. Вчера си направил изводите със станчовото лапе и сега разсъждавал трескаво, гледайки детето и шефа, шефа и детето, и дет се вика решил да се хвърли с главата напред.
- Мишо?
- Да?
- Бе да те питам. Едни премии имахме да взимаме.... Какво стана, бе?
- Каквоооо?!- Мишо взел да сменя цветовете
- Ами нали проекта трябваше да предадем, ей го почти е готов. Обекта и той свършва, Станчов вчера забележки някакви да е нанаправил – не е - доволен е човека. Що не отпуснем малко душата? Зимни гуми ми трябват, едно БОСЕ съм харесам с MP3, бе наш как добре ще ми дойдат сега премиалните. А? Кво ще кажеш?
Старшно било да се гледа Мишо. Изблиците му са известни от София до С-с-созопол. Пецана леко присвил очи и се приготвил за бурята, ама веднъж се мре. Мишо е човек, който използва апоплектичния удар, като изразно средство. Бузите се издуват, мустаците щръкват, корема се прибира, раменете застрашително се опъват, задава се, иде гръмотевицата... внезапно, обаче, погледа се спрял върху наследника. Мишо преглътнал, огледал се като че ли не е наясно къде се намира, потърсил с очи някого, може би жена си, но не я намерил и после казал невероятното:
- Ъъъ знам, бе човек и на мене ми мина през ума! – хубаво, че Пецана бил седнал, щото иначе щял да падне - Собствениците вече са ги превели. До петък ще се раздават на касата. Нещо друго да искаш? Маникюрче?
Петър известно време виждал света различно и не могъл да светне веднага, че това с маникюра било шега! Тоя завършен педерас се шегувал! С усилие на волята разтегнал устни, показал зъби в усмивка и издал звук се едно се смее. Всъщност хлипал. Първата усмивка дошла трудно и насила, но веднъж появила се взела да властва в офиса. До вечерта, секретарките, касиерката, сервизните се скъсали да се усмихват един на друг. Работата вървяла, чат пат се чувал дори и смях. Пецо пак се обадил в склада да пита за алуминиевата лента и нарекал 100 килограмовата, мустаката склададжийка, «сладкишче» Децата си играели с хартиени фигурки и тичали насам натам да носят зънящи джиесеми на татковци и мами. Работен ден
Вечерта Малинката и Петър се прибрали гроги, но с кеф.
– Миличка, аз мога и утре да я взема.- взел да планира Пецана- Хем да отидеш до банката, поща да вземеш, малко работа да си свършиш- жена му е счетоводителка и докато трае стачката на учителите работи в къщи. Благословенна професия, където си искаш, там си работиш.
- Наистина ли? Благодаря ти, мило! Нямах кураж, да те помоля, много ще ми помогнеш. Може ли? Само за утре.- Пецата веднага започнал да фантазира как точно ще му благодари жената, но това няма да го разказвам
- Ма как, бе! Жертви в името на любовта. Дай на новините, че почват!

Сряда:
Мишо пие кафе. Това е събитие само по себе си, но още по- невероятното е, че той го пие с колегите си, при кафеварката, в офиса. Закачат го. Той се смее. Планират дори Коледното парти. Пецана наблюдава и мисли усилено. После издебва момента и се усамотява с Мишо в кабинета му.
Вечерта се прибират с цветя и бутилка. Жена му даже се стреснала в първия момент.
– Ми отидох при Мишо – обяснил Пецо- и поставих въпроса ребром. Така и така викам- 3 години работя вече. Мисля че съм си заслужил повишение. Пък и пежото на Маринова , викам му, на кого ще го дадеш?
- И?
- Ми пежото е мое от другия месец. За заплатата вика, че съм прав, даже били закъснели предстатвяш ли си? Щял да говори със собствениците.
- Миличко- изпискала жена му. – Пежото! Ауу. И вече тая година ще о–ти–де-ме в Анталия.


Четвъртък:
На бюрото на Петър са исканите складови разписки за алуминиевата лента, спецификации, за които моли от една седмица, два диска с готовите части от проекта... все неща, на които не се е надявал поне до края на следващата седмица, когато естествено е и крайния срок за проекта. Ключовете от пежото са на бюрото на Мишо отлежават и чакат новият си господар. Работата спори, радиото свири, Малинката си играе. Не живот а песен.
На връщане към тях се плезят един на друг. Който види че другия му се плези, губи. Пецата губи.
- Миличък- вика жена му- знаеш ли че стачката свършила. От понеделник децата тръгват на училище, слава богу! Измъчихме се с тая стачка.

Пецата почувствал, че са му се изплезили.

Почувствал, че губи.

Петък минава криво ляво, без деца, щото майките ги подюрват да учат азбуката, английската азбука, немската азбука, хиляда азбуки, да им се невиди, които майките мислят, че са важни и човек не може един час с детето да прекара, е така например да го разходи до офиса, тва онова.


Понеделник:
- Иконописов- реве басът на Мишо – Къде си мислиш че се намираш, бе куре? Тва хотел ли е да си идваш, когато си искаш. От пет дена четири закъсняваш, момченцей. Че и претенции ми разиграваш. Увеличение да му давам аз на него? Кола? Некадърник! Овца! Всички на работа, не ме гледайте, да не земете да гледате фирмата отвънка. Аре! Действие да видя!
«Е тва е- мисли си Пецата- таман нещо тръгне и правителсвото преебе нещата. Или синдикатите. Никога няма да се оправи тая държава. Ни- ко- га. Нищо, нищо, е сега ще дойде Радков...»