Направо ми се вие свят от това люшкане.За мен вече няма значение вълните големи ли са или малки.Поднасят ме наляво-надясно.Понякога ме вдигат толкова високо, че ясно виждам – никаква земя наоколо.Най-близката е в посока надолу, но аз не мога да потъна.
Тия идиоти, които ме хвърлиха във водата ме обрекоха на вечно къпане.
Мислиш, че ги грозеше някаква опасност?
Не.
Просто бяха пълни с любов.
Те се обичаха.
Обичаха и всичко друго.
Обичаха целия свят.
Очите им бяха пълни със сълзи от щастие.
Ръцете-здраво вплетени една в друга.
Телата-плътно притиснати, изгарящи от страст.
Сърца, пълни с любов.
Но, това не им стигаше.Искаха всеки да знае за тях.И написаха писмото.Наивно, но напълно искренно:
„Ти, който четеш, знай!Ние сме две влюбени сърца.Нашата любов е неповторима!Никой никога не е обичал така силно и всеотдайно, както се обичаме ние!
С това писмо те правим съпричастни към нашето щастие.
Изпращаме късче от любовта ни на теб и целия свят!
Обичаме те!”
След това грижливо сгънаха хартията, напъхаха я в мен и ме хвърлиха във водата.
И сега аз съм само една малка, самотна бутилка, която носи любов на света.