автор: stanislav

Понеделник е, отивам на работа. Колегите вече са там. Казвам добро утро. Те мълчат. Да не би… Пия си кафето и се опитвам да завържа разговор.
- Как минаха почивните дни?
Колежката ме гледа, усмихва ми се, но нито дума.
- Нещо пропуснал ли съм? Някакъв бас? Бъзикате ли ме? – обръщам се към колегата отляво. – Какво става тук?
Той ме гледа приветливо и мълчи. Това не ми харесва. Не обичам да ме пренебрегват по този начин. По какъвто и да било начин. Какво да направя. Мисля. Гледам, че иконката на айсикюто ми мига на пожар. Щракам два пъти, отваря се прозорец, но продължава да мига. Щракам два пъти, нов прозорец. Ха, пишат ми колежката и колегата, знаех си че има някакъв бас.
Колежката: Съжалявам, Пешо, не мога да говоря. Добро утро. Как си? При мен всичко е ок.
Колегата: Здрасти, Пешо, няма бас, няма нищо, никой не се бъзика с теб, споко.
Аз към колежката: Защо не можеш да говориш, какво ти се е случило?
Аз към колегата: Нещо има, не ме лъжи, кажи защо не говорите с мен.
Колежката: Вчера гласува ли?
Аз към колежката: Не!
Колегата: Вчера гласува ли?
Аз към колегата: (рисковано се повтарям) Не.
Колежката: Аз гласувах. Купиха гласа ми.
Колегата: На мен пък ми купиха гласа.
- Е, така кажете бе хора – вече говоря на глас. – Значи ще черпите. Аз моя така и не можах да го продам.