автор: Hemu

Пулучих пувикватилна въпроснъ:
„Уф, къде съ губиш, липсвъш ми?"
и туй мъ трогнъ, дажи мъ троснъ,
тъ къту ревнъх, тиче, тъ чак ръми.

И ши убадя (не туй кой мъ питъ,
че то койту е, знай чи гу убичъм).
Не, другу ши кажъ, ни съм сърдитъ,
одих дъ триниръм, скачъм, тичъм.
Знам кво ши кажити - „Дъртъ бабо,
их ти къде пъ рипъш, ни ти е ден?".
Мъ ни сти прави, триниръх здраво,
аз съ къстиръх нъ „Тънцувъй с мен".

Мъ кът ръзвъртях две стари кълки
и къту ръздрусъх... ни казвъм кво.
Ши съм муралнъ, пъ и имъ малки,
а пъ и тъквизи дет ставът нъ дърво.
Мъ тъй съ развъртях, чак ми утисне
пустия дансинг, проснъх съ нъ диванъ
и съ сетих, що ми требе „Тънцувъй две"
у нащу селу по е харну нъ мигданъ.

Наред с туй ви убаждъм уфициалну
апилиръм зъ кункурс, кът мурълискъ -
„Ти смей съ с мени" - индивидуалну
и ф синхрон, дъ видим кой му стискъ.

Нъградътъ ей многу румънтичнъ
а пубидителъ цялътъ ши я утнесе,
горд ши е, мъкар дъ ней пъричнъ...
Рану пу изгреф слънци уфце дъ пъсе.

А дукъту пъсът уфцети, той ши пей
„Дукату бях уфчарчи..." и те тъка.
На дъ видим, кой смей дъ съ зъсмей
И койту съ усмихни пуемъ дубитъкъ.

А смейти съ де...

(а)

04.11.2007