автор: Dimi

Лидо и неговата кола бяха едно, докато не се случи онова „въртене”.
Сякаш много мощна машина бе задвижила турбини и бе превърнала света под себе си в пепел, сама генератор на страшна разрушителна сила. Той нямаше семейство. Тя не можеше да има такова. Той караше своята кола към най-високите граници на налягане, когато въдухът се сгъстяваше дотолкова, че нищо не можеше да ги спре да излетят или да се превърнат в огън и отломки и специалният костюм нямаше да му помогне, а той дори не носеше такъв. Не бе състезател по пистите, а по високите места. Тя бе неговият кожух, а той душата й. Откога се познаваха? Не помнеше, или, не, помнеше как голите му лопатки за първи път легнаха в меката й облегалка и онази енергия която му предаде гладката повърхност на таблото й, все още хладна, но вече усетила живота в себе си.
Лидо е особен човек, не се среща често такъв, всъщност няма друг такъв. Нещото, което го отличава, не е болест, то е първото, което има значение в него, второто – бе тя. Брак ли бе това? То се бе зародило, да задоволи нуждата на неговото аз да се идентифицира. Имаше нещо първично в свиването на сърцето му, не бе порок, а плодник за чудатости, който влива хормоните направо в кръвта. Тогава се нарушваха функциите на самозащита и, колкото и да е странно, имунитетът му към опасности се повишаваше, онова, което ставаше с него вътре пазеше тялото му отвън, а той го използваше до максималните му възможности. Някой ден щеше да светне аварийната лампичка и силата му да го напусне, а сам той да попадне в клетката на обикновеното човешко безсилие, но дотогава имаше още време, имаше нея. Те бяха един организъм. Живееха един живот. Нямаше значение времето край тях, хората, нито идващото ново. Разбираха се така добре, познаваха се дотолкова, че черпеха енергия един от друг. Не слушаше правила, не го интересуваха законите, поне докато бе извън градския шум. А той винаги бе извън. Като красива морска риба той и тя плуваха грациозно по завоите и присвяткаше електричество, сякаш привличаха слънчевите лъчи или хиляди златни игли се забиваха в тънката й броня и уравновесяваха нервното му нетърпение през неравния път, нестарателно извит като змия пред очите му. Не чуваше нищо друго освен мелодията на двигателя. Това бяха сърдечните й удари и всеки по-остър звук, го плашеше. За нея се боеше, не за себе си. И, ако се наложеше да се действа бързо, щеше да го направи съвсем сериозно, както лекар изражда бебе.
Лидо я познаваше по-добре от себе си. Беше готов да изпълни всяко нейно желание, но такива тя нямаше. Това бе удоволствието му - да й угажда, но тя не искаше нищо, реагираше само на командите му, не говореше с думи, единствената й нежност за него бе повърхността й. Допирът й успокояваше пулса му, той отъркваше ръце в меката й дамаска, заравяше лице като в майчиния скут и много често заспиваше. Друг път хладният стъклен блясък на таблото й го стрелваше като електричество и това бе нейният особен език, на който сякаш казваше – „Хайде, постави ключа и да тръгваме!” и той я слушаше, само нея, изпълваше студените й органи с живот, сливаше се бавно и внимателно с формите й, с цвета й, с поддатливите й движения, усещаше я сладка, топла, разбираща, и ... свързан с нея завинаги, дотолкова, че възприемаше нажежаването и особената миризма в прегръдката й, туптежът, който се бе изгубил в невъзможната скорост на двигателя за онзи момент на летене, когато нищо на змята не можеше да задържи освободените им, неразделими сетива, състояние на сътворение на молекулата живот, дала произхода на нов вид.
Докато не се случи онова въртене ... онзи точен модел на торнадо в затворено пространство, от което никой не би могъл да се избави, дори и Лидо, защото не искаше да се спаси. Полубогът на пътя не виждаше друга развръзка, освен фактора смърт като естествено продължение на раждането. Загуби я и бе достатъчно жив да го осъзнае, както и това, че нямаше вече нозе. И един метър бе твърде голямо разстояние, за да стигне до ...