автор: siromah

Ти много штъслиф - изфъфли Чао. - Ти фчера идфа и хфана работа ф кухня. Тук много храна. Тук яде колкото иска!
- Аз съм вегетарианец - намръщи се Югото - и повечето пъти храната е с месо. Това не ме огрява…
- Ако месото не добро, може пие сок на корем. Сок фкусен - поклати с глава набитият затворник.
Той беше началник на кухненския персонал. Начинът, по който фъфлеше и ядеше думите беше много забавен, може би защото беше половин китаец.
Мене обича много сок. Пие сок на корем. Сок хубаф и здраф. Има много фитамини…
Той не можеше да произнася буквите “в” и “щ” и вместо тях произнасяше “ф” и “ш”.
- Мене фидял много сфят - поклати умно с глава Чао. - Мени бил ф Ефропа, Африка, дори бил в Афстралия. Там било много забафно. Там фидял кенгуру и аборигени. Аборигени много смешни. Ядат печено кенгуру. Чао яде печено кенгуру също. Не добро. Много тфърдо. Чао няма зъби. Чао обича младо кокошка. Младо кокошка много добро. Не трябфа да дъфчи. Меко.
Другата половина от кръвта му беше виетнамска. Някои дори разправяха, че по време на Виетнамска война отразял няколко американски глави. Колко е истина това не знам, но Югото чу една смешна история…
… - Мене отразфа тфои уши! - носеше се гневния крясък на Чао. - Мене показфа кой прасе. Мене не дебел. Ти прафи шеги. Мене не обича шеги. Шеги не добри. Сърце Чао боли. Много боли… Тебе отрязфа уши и фижда как боли!
Той размахваше огромен сатър, с който сечеше месото и гонеше дребен порториканец. Той беше имал глупостта да нарече Чао “дебело прасе” и китаецът беше бесен. Ако Еисиото не се беше намесил навреме, той наистина щеше да отреже ушите на нещастното момче…
- Ти чака затфорници сфършфа. После фзима парцал и бърше добре маси. Много добре. Трошичка не остафа. Чао намира трошичка, Юго не яде. После фзима столфе и слага ф ъгъл. Тук метла. Фзима метла и помита добре. Много добре. Тук затфорници яде като прасе и много ориз на земя. Много ориз и кости.
Пилешко с ориз беше основното меню в затвора. Нямаше ден, в който да не ти сервират пилешки бутове с ориз. По едно време затворниците с по-слаба психика започваха да кудкудякат на сън. Може би след няколко години кудкудякане, щяха да им поникнат пера, но засега кожата им беше гладка като на ново излюпено пиленце. Много жалко за Югото, защото той едва ли щеше да бъде тук за наблюдава редкия феномен…
След като Югото изчисти пода, Чао посочи помещението на втория етаж, където затворниците се хранеха по време на деня и гледаха телевизия нощем.
- Там чисти добре. Фчера Чао намира кости горе и Фиктор пофече не работи. Юго работи добре, фсичко окей. Яде много мръфки…
След като замете горе, Югото се отправи към Контролната станция. Накрая той изпразни кошовете със смет и постави нови торби. Работата наистина беше лека и Югото нямаше да има проблеми.
- Ти играе шах? - запита го Чао.
Чао беше майстор на древната китайска игра. Още не се беше родил човекът, който щеше да го бие на шах. Или поне не беше “ф затфора…”, както казваше нашия човек.
- Шахматът е любимата ми игра - отвърна Югото.
Той дори не знаеше, че току-що е бръкнал в гнездото със стършели!
Чао нямаше да го остави на мира, докато не го биеше няколко пъти.
- Ти добър?
- Сега се уча да играя - каза скромно Югото.
- Ти бие Чао и Чао приготфя фсяка фечер специална фегитарианска фечеря. Ти яде като кон!
- Ти ще ме биеш - намръщи се Югото. - Всички в Китай са луди по шаха!
- Тофа не Чао фина - сви вежди китаецът. - Мене играе шах от такъф! - той посочи с ръка, за да покаже че е бил 5-6 годишен малчуган, когато за първи път е започнал да играе шах.
- Добре - кимна с глава Чао. - Пърфо яде, после играе шах. Сделка?
- Добре, добре - съгласи се Югото. - Юго много гладен. Пърфо яде, после играе шах, окей?! - имитира той Чао.
Китаецът не разбра шегата му и му обърна гръб.
- Една фегетарианска порция! - изфъфли Югото, имитирайки отново Чао.
- Не си прави шеги с Чао, момче! - предупреди го единият от затворниците. - Чао е малко луд и не знаеш в кой момент може да му превърти шайбата и да те подгони със сатъра за месо!
- Фиждам - рече Югото и се ухили. - Къде моя порция. Юго много гладен!
Той се зачуди, какво ли ще има за обяд. Кухненският работник, който беше също затворник като него, чу върна пластмасовия поднос.
Югото погледна храната и се намръщи.
- Ти прафи шега с мене! Какфо е тофа?!
- Разбира се, че на, братле! - затворникът чеше с остро, лисичо лице. Очичките му бяха малки и хитри. - Това е менюто, виж! - той размаха лист хартия. - За всеки вегетарианец две пакетчета фъстъчено масло, още две с желе и хляб! Нищо друго, братле! Съжалявам!
Югото въздъхна дълбоко, но не каза нищо. Понякога той имаше чувството, че се намира на едно много познато място, сред едни още по-познати хора!…
- Не е моя вината, братле! - вдигна рамене затворникът. - Каквото ми изпращат от главната кухня, го раздавам.
- Не съм казал, че ти си виновен! - избухна Югото. - Това, което знам е, че някой кучи син ме е поставил на диета за отслабване! Магическата формула 35 кг. за 14 дни?!
- Честно казано - не ми изглеждаш много дебел.
- Не си крия своите килограми, тежа 70 килограма. Знаеш ли, когато бях в Ню Йорк, посещавах един курс по английски. Учител ми беше един образ от Мисисипи. Никога няма да го забравя. Винаги обичаше да се шегува. Та той обичаше да казва: “Никога не питай една жена за нейните години и един мъж за неговите килограми!”.
- Не мисля, че ще можеш да свалиш 35 кг. - поклати глава затворникът.
- Зашто не? - започна отново да имитира Чао Югото. - Мене много дебел… Мене диета чудесно… Фземи! - той бутна обратно подноса с фъстъченото масло и хляба назад. - Юго не гладен!
- Мога ли дато взема?! - дотърча Андрю като ракета. - Той беше с очила и пееше в затворническия хор. Също работеше в кухнята. Работата му беше да налива изключително важния и пълен с витамини сок в чашите на престъпниците.
- Тфоя майка сгрешила име. Тебе трябфа кръсти Дионисии - подигра го Югото.
- Кой е Дионисии? - запита Андрю, прибирайки лакомо фъстъченото масло в своята табла.
- Дионисии налифа фино на олимпийски богофе. Ти цял Дионисии. Ти не финочерпец, сокочерпец, но разлика малко.. Сок черфен като фино! Търбух щом гладен, фино или сок не фажно!
- Аз обожавам фъстъченото масло! - олиза се сокочерпецът на Олимпийските богове. - Ще си намажа две филийки, ммм….! - той затвори очите си, за да си представи невероятното удоволствие, което щеше да изпита!
- Фзимай, не чака. Тук затфорници много бързи. Фзима и не пита!
- Винаги ще има сок за тебе, братле! - обеща сокочерпецът на Олимпийците и се върна да налива сок на простосмъртните.
- Серж - доближи се Югото до пазача, който имаше три жълти нашивки на рамото. - Мога ли да получа една Молба за Оплакване?
- Какво искаш да се оплакваш? - намръщи се той.
- Искам да напиша рапорт срещу главната кухня!
- Добре! - въздъхна с облекчение сержантът. Щом оплакването не беше срещу него, това беше много добре. Почти отлично!
Сержантът отключи шкафа, в който държаха всички важни документи и откъсна една Молба за Оплакване /О, ля, ля/ беше “гласът на затворниците”. Затворникът обаче стоеше като пукъл, понеже беше ням! Неговият глас беше заключен през девет царства в десето, през девет морета в десето, през девет гори в десета, в една малка желязна кутийка, която се намираше в сърцето на страшния Змей Злодей, който бродеше в непроходимите гори Тилилейски!
Някои физици с плешиви тикви и остри мозъци се кълняха, че “абсолютната нула е точката, в която металите се втечняват”. Това едва ли беше от значение за бедните затворници, чиито “метални” езици бяха втечнени. Поради тази причина те бяха неми, а не защото си някакъв страшен Змей Злодей, откраднал техните езици!
Жалко, че слънчевите хотелски стаи, в които затворниците бяха отседнали по неволя, имаха дебел циментов под. Жалко, защото в противен случай те можеха да посадят тръстика. Когато тръстиката порастеше, те можеха да я отрежат и да си направят тръстикови свирчици. Ех, мале, майко юнашка, какви песни щяха да засвирят, да зачуруликат, като пойни птички. Тръстиката щеше да ми запее ил заплаче, да се весели ил да зарони дребни, ситни сълзи…
- Лейтенант Ройс има магарешки уши! - щяха да зачуруликат тръстиковите свирчици и щяха да отворят очите на сляпата тълпа…
За жалост затворническата управа беше много хитра и … беше изляла половин метър циментов под. Горко ти, Истино! Ти ще останеш завинаги със завързани очи! Никой вън от затвора нямаше да научи за магарешките уши на лейтенант Ройс. Той се различаваше от кръвожадния си прародител, цар Мидас, защото никога не убиваше своите бръснари след като му обръснеха дългите метър магарешки уши. Вместо да им вземе главите, той ги изпращаше на “доживотна почивка” на островите на края на света. Там беше земния Рай и беше достъпен само за полубезсмъртните и боговете от Гърция. Когато на Олимп из доскучаваше, те идваха на почивка на Хавайските острови. Ех, лесно беше да си гръцки бог. Тангра отдавна беше подал молба за членство, но той си чакаше и чакаше. Ех, лошо беше да си езически бог…
След като Югото свърши своята работа в кухнята, той се върна в своята килия и седна да пише.
“Мръсниците ме изпратиха в ареста за нищо! Време е да отвърна на удара!”
Най-отгоре той попълни името си, което разбира се беше … фалшиво! Още по-смешното беше, че беше … женско! Да, Югото се казваше Таня Николаева Константинова…
Това може да се струва невероятно за читателя, но беше самата истина. Някога в Гърция той беше закупил фалшив руски паспорт, който по-късно използва да си направи калифорнийска шофьорска книжка. Когато го арестуваха той беше с нея и естествено го заведоха с женско име в картотеката на затвора. Югото се усмихна и си спомни деня, в който беше в съда. Бяха го оковали на групички по десет и ги набутаха в съдебната за ла на първия етаж. Всъщност не беше съдебна зала, а нещо като чакалня. От време на време тежката врата се отваряше автоматично и охраната идваше и забираше следващия престъпник. Накрая остана само Югото. Мина половин час. Проточи се още час. Търкулнаха се два. Никой не идваше. Сякаш го бяха забравили! От скука на Югото се приспа и той захърка като великан. Неочаквано вратите на килията се отвориха и вътре дотича един шериф със зачервено лице.
- Как се казваш? - попита той Югото.
- Таня… - нагло отвърна Югото.
- По дяволите ! - изруга шерифът. - Ние мислехме, че си девойка. Претърсихме целият съд, без да те открием! Мислехме, че си избягал! Ти наистина ли си сигурен, че не си… - шерифът спря, кашляйки се неловко.
- Може да проверите! - рече просто Югото и си свали панталоните.
Шерифът се почеса по главата. Съмнения нямаше! И сякаш това не беше достатъчно и в този миг довтасаха още двама пазачи.
- Шефе, няма я никъде - рече единият от тях. - Ако я напипам тая мръсница Таня ще и…
- Какво ще и направиш?! - ухили се шерифът. - Това е Таня!
Двамата пазачи погледнаха лицето на своя началник, но той беше сериозен.
- Аз съм Таня - рече Югото и вдигна гащите си.
- А, бре, той има доста голяма хъъ… - закашля се неловко другия пазач. Това 100% не е девойка!
И вторият случай беше във видеосъда. Видеосъдът беше една зала, в която имаше голям телевизор. Той беше свързан с истинския съд, откъдето предаваше картина в двете посоки. Съдебните заседатели бяха седнали и всички зачакаха съдията. Скоро той се появи и всички станаха на крака. Това беше първото явяване на Югото в съда и той почувства как устата му пресъхва…
Публичния защитник беше младо момче, който имаше мустаци като на сом. Тай набързо претупа десетина затворника, защитавайки ги пред съда, че са невинни. Всъщност първото явяване беше само формално и почти нямаше значение дали ще апелираш пред съда като “виновен” или “невинен”. Скоро дойде ред на Югото. Съдията прочете името му, но високоговорителят се чуваше слабо и Югото не разбра, че го викат
Двама от охраната изскочиха навън и взеха да питат нещо жените - затворнички. Когато се върнаха, те изшушукаха на публичния защитник, че няма такава девойка.
Югото се досети, че навярно говорят за него и скочи:
“- Това съм аз”
Затворническата охрана и публичния защитник се спогледоха сконфузено.
“- Искате ли да проверите?!”
Югото се приготви да направи събличане-претърсване /стрип-сърч/. Това беше любимото занимание на сержант Отврятяжко.
Значи, та когато се връщаха от библиотеката в своя Модул, лечебницата или стадиона, трябваше да свали панталоните си, под които нямаше нищо и да се изкашля дълбоко. Кашлянето не беше профилактика, а защото…
Затворническата охрана се страхуваше да не би някой да внесе контрабанда отвън. Да, кашлянето беше най-важната част от претърсването. Трябваше да поемеш дъх дълбоко и да се изкашляш така, че гърдите да те заболят! Веднъж Отвратягата задържа Югото цял час в тоалетната, за да го учи как да кашля правилно! Освен кашлянето, на по-малко важно беше и клякането. Те бяха свързани едно с друго като хляба и солта или супата и оцета…
Когато клякаш и кашляш, определена анатомична част на затворника се “отваряше” и ако там имаше нещо скрито, то изскачаше!
Математическите изчисления на Затворническата управа бяха точни до десетия знак след запетаята! Носеше се слух, че някой от “Махутата” /хавайска дума за педераст/ можел да скрие в “склада” си една стъклена тръбичка за пушене на наркотици, половин пакет цигари и дори парче шоколад.
- Искате ли да проверите? - попита Югото и се приготви да направи стрип-сърч.
- Не, не! - отвърнаха сконфузените пазачи. Те видяха голямата му брада и се уплашиха. Кой знае какъв звяр криеше там долу! Е, брадата не беше гаранция за мъжествеността на Югото, защото в затвора имаше “Махута” с бради по-гъсти от на Карл Маркс и цици по-големи от тези на Доли Паркър!…
След като попълни името си, своя социален номер, Модула, където, “живееше” и неговия затворнически номер, който беше седем цифрен, Югото стигна до: Аз опитах да разреша този проблем чрез контакт с… - следваше име и дата. Югото го прескочи, защото не знаеше какво да попълни и стигна до прочутия Параграф 11 от Правата на Престъпниците: “Оплакване срещу”.
Югото се изсекна, защото беше малко хремав и написа с едри букви на празното място “ГЛАВНАТА КУХНЯ”.
Под тази графа идваше една голяма празна секция със заглавие:
“ОПИСАНИЕ НА ОПЛАКВАНЕТО”
Югото се почеса по носа, измъквайки няколко къса самородно злато, това беше учудващо дори и за самият него, откъсна един лист хартия и започна да пише…
Вдъхновението го беше обзело и той задраска като луд. Разбира се, беше на сръбски. После с помощта на своя съкилийник, който носеше смешното индианско име Водния кон, той го преведе на правилен английски. Водния кон беше не някакъв дребен шаран, който беше в затвора заради пакетче наркотици или дребна кражба. Той беше акула и то не каква, а тигрова. След няколко месечна операция на Отдела по наркотици /ДИ И АЙ/ и на Хавайските тайни служби, Водния кон беше заловен с около два тона марихуана, около 200 кг. с кокаин и около 50 кг. с хероин. Но това е различна история, ще я чуем друг път!
Когато Югото свърши с превода, той остави дребното, миниатюрно моливче, беше голяма колкото кутрето му, тома беше и размера на Емилия, любимата му хлебарка /тя живееше весело и доволно в Развитото Социалистическо Общество/ и взе да чете написаното…
“Здравейте, мила затворническа управа!
След като се запознах дълбоко с Йога и индийското древно учение на Кришна, Вишну и Буда /Кришна беше сержант Браун или Екзекуторът!, Вишну беше лейтенант Райс, а Буда беше прокурорът на щата, чието име за жалост на Юго не знаеше!/, аз реших да спра за “убивам” и да започна да се храня само от растителен произход. Какво щастие за мен, че съм в Американски затвор, имам дори правото да избера каква храна да ям! Обикновено ми даваха ориз и фасул, но това беше сто пъти по-добро от месото, което даваха на месоядните затворници! То лъхаше така противно, че всички хлебарки тичаха към своите дупки да си вземат противогазите. Днес аз получих за обяд изключително ценния за здравето ми две пакетчета с фъстъчено масло, още толкова с желе и две филийки хляб. Жалко, че не съм художник , защото филийките бяха толкова тънки, че можех да ги използвам за оризова хартия и да прекопирам гениалното творение на някой велик италиански живописец като Да Винчи, например…
Някой може да каже : “Спри да се оплакваш като малко бебе. Ти трябва да благодариш, че не си попаднал в руски или мексикански затвор, където ще ти хвърлят като на куче купа с фасул или тако. /Такото е национално мексиканско ястие/ Тук затворите са пет звездни хотели в сравнение с тях и така нататък… Това е вярно и може би ако се беше случило за първи път, щях да си замълча. Аз зная, че храната не е най-важното нещо, но човек трябва са се храни, за да оцелее, нали?! Ако пък смятате, че трябва да ме накажете, защото съм отрепка, канален плъх и долен престъпник, то аз ще си замълча и ще понеса моя кръст с гордост…
Аз зная, че някои хора от главната кухня не ги е грижа за останалите затворници и им дават храна, колкото да не умрат от глад. Тези паразити трябва да променят порочното си мислене и да понесат своето наказание. И ако някои хора искат да изядат по 16 пилешки кълки и 30 сладки, за да могат да влязат в книгата на рекордите на Гинес или само, защото са чревоугодници, те не са никакви хора, а вонливи лешояди, които се раят във въздуха и търсят мърша!”
Истина беше, че някои от хората, работещи в кухнята тайно изнасяха храната, която трябваше да я раздадат на затворниците, за да я разменят контрабандно за цигари или наркотици. Рекорд беше 72 пилешки кълки, които един затворник, работещ в главната кухня, се опита да пренесе в своята килия. Той беше хванат и… уволнен. И толкоз. Затворническата управа нехаеше, какво става в главната кухня. А, може би, имаше нещо друго. Югото подозираше, че готвачите и пазачите заедно бъркаха в кюпа с меда и си облизваха пръстите. Но това беше трудно да се докаже…
Разбира се кухненските работници не бяха глупави. Колкото по-малко ти дадат, толкова повече оставаше за тях!
Югото спря да чете и се сети за двамата работници от кухнята . Вера Круз и Синегогата. И двамата бяха ревностни почитатели на Библията и всяка вечер се събираха на масата в ъгъла да изучават свещената книга. Синегога беше лидерът на библейската група и гласът му звънтеше като камбанен звън. Той беше огромен мъжага с още по.огромно бирено шкембище. Двама с размерите на Югото спокойно можеха да се съберат в вътре и да играят карти! Развръзката настъпваше, когато настъпваше време за храна. Библейските светци загубваха своя божествен ореол и се превръщаха в първобитни зверове!
В Модула имаше един японец. Той беше възрастен мъж на около 40-45 години, моряк. С помощта на съкилийника си, който знаеше малко японски, Югото разчупи леда.
Якомура сан - така го наричаха другите затворници, им разказа своята история. Беше наистина тъжна…
Техният кораб бил пуснал котва в пристанището на остров Оаху /един от Хавайските острови/ и всички моряци се отправили към кръчмите и стриптийз баровете. Нашият човек не останал назад и влязъл в едно барче на име “Заливът на Русалката”. Една “нощна пеперудка” го посрещнала и му завъртяла главата. Японецът клъвнал въдицата и двамата отишли в един хотел. Прекарали гореща нощ и на другата сутрин… го обляло студен душ! Полицаите го арестували за изнасилване. Такова разбира се нямало, но нощната птичка искала да измъкне пари от него. “Плати ми - казала тя - 20 бона и ще сваля обвиненията!” Бедният човек нямал толкова пари и разбира се осъмнал в “Раят”! японецът беше дребен човечец, но много скромен и постоянно се усмихваше. Той не разбираше и думица английски и когато му кажеше нещо, той се покланяше и казваше: “Оригоши мас!”. Бедният човечец беше много умислен и постоянно държеше снимка със своето семейство и очите му блуждаеха безцелно. Той ядеше като мравка и никога не довърши своята порция. Всички затворници то обичаха, защото беше кротък и защото винаги разделяше вечерята си с този, който седнеше на масата с него. “Гладните кучета” или “кьопезите” - така ги наричаше Югото, изчакваха само да видят къде ще седне японецът и веднага се настаняваха на неговата маса. Обичайно Вера Круз, вечно гладния филипинец /прякорът му в затвора беше : “Кокошката с пломбирания зъб”, защото имаше златен зъб отпред/, му довършваше чинията. Една вечер на масата бяха седнали Югото, Вера Круз, Якомура сан и Синагога. За вечеря имаше печена риба с гарнитура и ябълков сок. Японецът още не беше довършил вечерята си и Кокошката с пломбирания зъб взе да дърпа чинията му към себе си.
Вера Круз почервеня като риба, но не каза нищо!
Другият случай беше със Синегога. Той беше половин хаваец, половин испанец. Името му беше чудновато и когато Югото дойде за първи път в Модул-17, той чу Еисиото да вика “Синегога”. Първо рано сутринта, после на обяд, а накрая и на вечеря. “Бре, да му се невидяло - учуди се Югото. - Не знаех, че в затвора имало толкова много евреи! Минал, не минал час - два и ни викат да се молим в Синегогата.”
Когато Югото каза на своя съкилийник Водния кон, той умря да се смее.
- Глупчо - рече той, държейки се за корема от смях. - Синегога не име, Синегога име на бял човек!
Югото разбра грешката си и повдигна рамене. Откъде да знае. Синегогата, който имаше проблеми със здравето, имаше сърдечен пристъп и често ходеше до медицинския център. Медицинският център беше звучно име за малка постройка вътре в затвора, където се помещаваше лекарят, зъболекарят и лабораторията. Да бъдеш затворнически зъболекар, беше достатъчно и да си кучешки доктор - да знаеш как се вадят зъби. Затворническият зъболекар носеше смешното име др. Гаргара, защото когато някой го болеше зъб, вместо да му даде лекарства, той му казваше да си направи гаргара със сол, беше истински образ. Веднъж при него отишъл един японец, който не знаел дори и думица английски. Всичките му зъби били така наядени и посинели, че той не знаел кой зъб го боли. “Този зъб ли искаш да ти извадя? - попитал той японеца. Японецът само отвърнал “Оригоши мас!” Зъболекарят го измъкнал, но японецът продължил да се държи за бузата. “Все още ли те боли?!” - попитал кучешкия доктор и му измъкнал още един зъб. После още един… накрая в устата на японеца останали само три зъба.
- Достатъчно! - изфъфлил той на чист английски. - Ас нямам събобол! Тофа ме боли! - той посочил ухото си.
Та такъв беше нашия конски доктор сред цивилните и зъболекар сред затворниците, човек. Да, доктор Гаргара беше шутът на затвора… Един ден, както винаги имаше за обяд пилешки бутчета. Както винаги кухненския персонал се хранеше последен и както винаги “гладните лопани” скриха половината от дажбата на затворниците. След като раздадоха храната, останаха около 70-80 пилешки бутчета. Както винаги допълнително разбира се нямаше и това беше плячката за гладните кухненски вълци. Синегогата си сложи не едно, не две, не три, ако искайте вярвайте, ако искате не - цели 28 бутчета! Когато свърши пилешките кости в чинията му се бяха издигнали заплашително като Вавилонската кула! Жалко, че не беше вълшебник, защото ако започнеше да ги хвърля зад гърба си, можеше да стане цар на най-многочисленото пилешко царство от ново излюпилите се пернати. Та такива бяха нашите библейски светци, които вместо да дадат един от своите пилешки бутове на съседите си затворници, те мислеха и кроиха как да отмъкнат и последната мръвка от тяхната чиния!
Техният девиз беше: “С пълен стомах на земята, довелн ангел в небесата!” Те служеха на два господаря - единият беше земнията бог на удоволствието, вторият беше - Небесният господар…
“Съжалявам, ако съм причинил някакви неприятности - продължи Югото да чете, но ситуацията беше срещу мен.”
Тук Югото беше оставил един презен ред и беше започнал следващото изречение на нов ред.
“Ако затворът няма достатъчно средство за храна на престъпниците, но има достатъчно, за да заплати от 30 до 50 000 долара годишни заплати на Еисиотата и от 70 до 90 000 долара на лейтенантите и капитана /по думите на лейтенант Райс/, аз ще затворя смрадливата си уста, от която освен пъпчиви жаби и гнусни змийчета, нищо друго не излиза и ще изпия няколко чаши със сок. И ако затворническата управа е съкратила средствата за сок, то тогава аз ще си налея една чаша със студена вода! Водата все още е безплатна, нали?!”
най-отдолу Югото се подписа: Таня …
- Как го намираш? - запита той Водния кон.
- Страхотно е! - похвали го индианецът. - Ти имаш душа на велик воин! Когато Югото умре, твой дух пресели в боините полета на Винету!
- Хареса ми как го каза! Душата на велик воин!
- Воинът никога не прахосва своето време. Той знае смъртта негов гостенин. Тя винаги стои лявата страна! Винаги, когато обръща глава, той може да види!
- О, да - каза Югото. - Аз съм виждал моята гостенка поне няколко пъти в очите . Той отпи от чашата с леденостудено вода и се замисли за войната, за наследството на Югославия. Беше кървава, беше жестока война. Без победени и победители. Годините щяха да се търкулнат една след друга, дъжда щеше да измие кръвта от земята, но омразата щеше да остане в сърцата. Омразата и черните забрадки на вдовиците… Югото въздъхна и схруска една ледена бучка. То хареса вкуса и и схруска още една…



© Kolio Karpela Всички права запазени.