автор: utro

Няма думичка "мой" в този космос от сенки на птици.
Там провиждаме с теб през една и съща зеница.

И когато над мен падат мелници, тичат огньове
ти трептиш като птица, разстлала крилете за полет.

А когато над теб съскат въглени, мълнии лягат,
и крещи тишината, събирана в хиляди гайди,

и си тъжен от нежност ( свистиш на светулки у мене),
аз събирам прашеца на всичките твои значения,

и се сгушвам в трапчинка на облак , в трошица от хляба,
който Бог е омесил, когато у мене повярва.

Равносъщна със теб -идвам в дух на разпръснати клони,
ти се връщаш у мен - младенец от църковна икона.

И светът е смален до очите на моята радост
и голям като ден, в който вятъра щедрост раздава!