автор: perko

Сред цялата житейска какафония
на този свят объркан и чурук,
гъзът е най-удачната хармония
на форма, миризма, на цвят и звук.

Но той е и най-нещастен според мене...
Търпи без стон и тегли си каиша.
Цял живот го сплескват от седене,
но рядко ще го чуеш да въздиша...

И ако ежедневно в пек и студ
нежно го забърсваш с вестник „Труд”,
едва ли като мъничко дете
тъй ще го научиш да чете.

Но гледайки гъза, то предвидливо
би могло да се обоснове,
че всяко нещо доста справедливо
може да се раздели на две.

Дай ми Боже дух да изразя
трепета във мене що живее,
щот квото и да кажа за гъза
разтегливо, като него ще е.

И нека ме охулват гадно! Нека!
Ще твърдя със пламенност гореща –
гъзът е кат сърцето на човека,
не чувства той, горкия, но усеща...

И може би затуй са тъй оскъдни
шегите ни и нямат вече хъс..
Как весело, кажи човек да пръдне
с тоя тъжен и загрижен гъз?