автор: Deya

Когато ужасът отмина и угаснаха прожекторите/
открихме, че сме на бунището във много странни пози/
едни с протегнат врат/
от устните отворени на други се сцеждаше все още родината на капки...",
Збигнев Херберт,
Пробуждане

Химнът на България се основава на музиката и текста на песента "Горда Стара планина", написана от Цветан Радославов през 1885 година. Той я композира по пътя към бойното поле по време на Сръбско-българската война.
Цветан Радославов (1863 - 1931), родом от Свищов, е учител с разностранни дарби в областта на изкуствата. Завръщайки се от чужбина (завършва философия в Лайпциг), при срещата с родната земя, този възторжен и талантлив младеж, запява родилата се в душата му песен - "Горда Стара планина..." Без поръчки и спонсори, без съзнанието, че сътворява любима на целия народ песен, която един ден ще стане национален химн.
Духовната реликва "Горда Стара планина..." е плод на възвишено патриотично чувство, специфично за усещането на българина и отношението му към България.
Това "клиширано" патриотично чувство, което днес вече се приема като "отживелица", но все пак пренесло се в съзнанието на всеки един от нас, от онази велика история, от онези вечни книги, от онази ... нашата най- хубавата музика. Но не е ли останало там в историята, в книгите, във вечните песни... Националният химн изразява отношението ни към България, но кога - в миналото, в настоящето, в бъдещето...зъбобол на българите ли е България?
112 години нашият народ е подвластен на тази песен, която от 1964 година става и национален химн. И днес си мисля, че няма българин останал безразличен, слушайки думите:

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.

Но може би изкривената представа за Родината България и Държавата България пречупва отношението на сънародника в два противоположни ъгъла. В този смисъл ще защитя тезата си, че българинът остава без отношение към България, но с гордост за своята принадлежност към нея.
Легендата за земния рай се превръща в една илюзия, за която днес журналисти в национален ефир си позволяват да кажат:
" България е кофа с боклук, от която и клошар не би взел"

(Радиожурналистът от Дарик Томислав Русев в Шоуто на Слави)

В България в момента като че ли сме свидетели на абсолютизиране на негативното отношение към политиката, водещо до взривяването й като единствен, изпитан механизъм за развитие на обществото.
Управляващата ни върхушка, заедно с медиите, натрапват чуждо на българите разделение - много бедни и малко на брой, но много богати хора. Още в Х век презвитер Козма пише за богомилите:
"... хулят богатите, учат своите последователи да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините..."
Богомилството си е чиста, нашенска ерес и в нея добре проличава природата на българина. Проличава и днес, когато журналистите, които си изкарват хляба с драматизирани баналности постепенно успяха да наложат психологията, че всеки бизнесмен е мошеник, всеки имигрант - печалбар и всеки безработен - нещастник, като същевременно изпуснаха да образоват населението, че никоя честна работа не е срамна. Така българите от една остаряваща и обедняваща България продължават да си живеят в абсурда на безработица и куп незаети работни места. Красивата картинка се допълва от робската ни народопсихология, че държавата е враг, който трябва да бъде изигран. Работа на черно, приемане на подкуп, търговия с крадени стоки - българите знаят всички трикове за преметване на държавата. Пък и какво лошо има ако "всеки така прави"? За нещастие завистта на озвереното население не му позволява да оцени подобни шашмологии в голям мащаб. Хората в тая част на света не желаят да работят много и честно, но когато се появи достатъчно смел мошеник, та да източи държавата, възпитаният в бюрокращина и мързел българин ревва възмутено срещу "мръсния мафиот". Двойният стандарт може да смае всеки непосветен и наивен инвеститор, който има нещастието да се довери на братовчедски организираната търговия. Нищо чудно, че чакането на някой друг да "оправи държавата" от собствените и отпадъци отвращава видялото свят младо поколение, което панически се спасява от местния провинциализъм. Докато един квалифициран специалист получава по-малко от една чистачка и докато всеки гледа да не си плаща данъците нищо няма да ни помогне.
В този смисъл избледнява и легендата за силния и борбен дух на българина, сега вече говорим да нагаждаческия и търпелив български нрав.
Съвременните политици, които по някакво езиково недоразумение пресата нарича "държавни мъже", като пропуска да спомене жените и като не уточнява, че повечето от тях така и не разбраха що е то "държава", умрират да говорят за "европейски ценности". Чудя се дали т. нар. европейци имат представа какви са им "общоевропейските ценности" и дали подлизурството влиза сред тях. Опитът ми на пътуващ млад поколенец ми казва не. Доколото знам, ничия държавна доктрина не задължава страната да се самоунижава в името на малко парици и потупване по гърба.
Не е ясно сегашните политици и държавници накъде ни водят. Безспорно, обаче е едно - който се докопа до властта, забогатява. Разбира се, срещу вярно служене на чужди интереси. Задушаващата атмосфера на чуждопоклонничество днес става непоносима. Чужди експерти и съветници, чужди фондации, чужди инвестиции... Всички тези чуждоземни настойници насаждат в страната несъответстващи на българския характер ценности. Затова затъваме в блатото на безпереспективността, затова не вярваме в "светлото бъдеще", а крещим отчаяни "Мила Родино, Скапана Държаво!!!". Но тъй като идеалистически вярвам в доброто българско образование, което помогна на учениците да вържат тройки на матурите въпреки желанието на повечето от тях да (не) учат, бих предположила, че "държавниците" всъщност визират робския манталитет на няколко поколения лесно манипулируемо население, чиято най-дълга революция е била по-малко от две седмици. Навикът ни да зависим от милостта на други постепенно е отучил хората от поемане на отговорност, от гордост от платения честен труд и от чувство за държавност . Нищо чудно, че с навлизането на информационните технологии и свободния обмен на информация младото поколение се самовъзпита в очаквания за кариера, заплащане и живот в съответствие на образованието и таланта - нещо, което не може да стане в страна, където кариерата става с връзки, бизнесът - с мафия, а образованието и науката заедно получават 2% от брутния вътрешен продукт. Понякога когато вървя по улицата се чудя как така в България все още има хора, които успяват да живеят почтено и които още не са избягали от тук. Е, може би когато влезем в Европейския съюз……
На нашето общество в момента му е спешно необходима медицинска помощ. Но не от чужденци "спасители", които ни натикаха в хаоса. България крещящо се нуждае от управници-патриоти. Е, именно тук ще се върнем към онази отживелица - патриотичното чувство. Къде е? ... Мисля, че в съзнанието на онези българи, които са пяли с гордост третия коплет на националния химн.

Паднаха борци безчет
за народа наш любим,
майко, дай ни мъжка сила
пътя им да продължим

Нещо ново, нещо старо, нещо чуждо, - объканото българско отношение към Родината. Невежеството и моралната нечувствителност на българина направиха възможни тези парадоксални резултати в представата ни за Родина и Държава. Недостойното хленчене и самопредлагане пред Запада да ни "купува" смали цената ни. Придобихме поведение на просяци, на пройдохи, които, за парче хляб, продават семейни ценности. Сякаш нямаме благодатна земя, пасбища за стада, климат за ароматични плодове, море и минерални лековити води, планини за туризъм.
В този момент на България са нужни държавни мъже - не приватизатори. Управници-патриоти. Трябва ни нов Петър Берон с "Рибен буквар", нов Паисий с "История...", трябва ни нов глас, който да запее "Мила Родино, ти си земен рай!..."
...Дай Боже някой ден българите да се отъждествят с България. И изобщо - със своите политици, културтрегери, учени, селяни, хомосексуалисти, вундеркинди, чистачки, мутри, предатели, оплюватели и пр.
Тогава, когато родината е мила и в мирно време, вероятно ще имаме право да искаме и да променяме, да обещаваме и да взимаме, и най - вече да се гордеем.