автор: kiart

Все по-рядко и по-бавно
подарявам ти нощта.
Строен пламък над свещта -
още твой съм.

Вън е равно.

Ти си моето момиче.
И е рано - аз съм тук.
Някъде отеква Глук,
сякаш по кръвта ни тича.

Докато прелитат вопли
и се търсиш още в мен,
няма още да е ден
и земята ще ни топли.

Плъзнала по твойто тяло,
вън звездата ни мълчи.
А небето си личи
в ирисното огледало.

Любовта сме само ние -
няма космос, нито Бог.
За да има епилог,
и луната ще се скрие.

Резус-факторът е рисков -
дишам с твоите гърди.
Все така жена бъди -
аз си тръгвам.

Следва изгрев.