автор: nomad

Гонил ли си
някога дъжда?
По следите
на капките
в на времето
бурята-
без глас,
без лице,
час след час,
безпомощен
да размахваш ръце?
Нима ще го стигнеш?
Нима ще стигнеш дъжда?
Падат капките
и се пилеят
като прели
на скъсана огърлица
в калта...
И сякаш
със нощта се смеят,
а ти...
безпомощен си ти,
във своя устрем
да я събереш...
Но чакай!
Спри!
Време е
да разбереш,
че всяка капка е миг,
а всеки миг
е тон,
отраднат в бъдещето
от Сега...
а Сега...
Сега не съществува...
Миналото
във злорадата си
тишина попива
всяка капка
като хладна
плоча бетон...
и никой миг
не ще е същ...
и трябва да угасне
и трябва да замлъкне,
като сепнат вик,
като прекъснат
благослов...
защотото винаги идва нов,
защото времето
тече,
не спира да вали...
Но и аз няма да спра
и мен нищо не може да спре
да гоня дъжда,
да гоня мига...