автор: Ficho

На всичките ми учители.

Знаете ги, даскалите.
Пишеха ни цвайки,
в тетрадките драскаха,
слагаха запетайки.

Оглеждат се, идват,
сядат горе на чина
и почват да те изпитват
ей тъй – без причина.

В едно и също време
тръгнали от една гара,
два влака по теоремата
за трите перпeндикуляра,

после, басейнът с тръбите -
по диаметър разни:
първата да го напълни,
втората да го изпразни,

а ти седиш, мигаш –
все едно не си чул
и в главата ти се надига
абсолютната нула,

неназовимото Нищо,
чистият вакуум.
Вече си спрял да дишаш
и умът ти не щрака.

Е, имаше и други,
но бяха единици.
Имаха си заслуги,
пишеха им шестици,

Чистеха дъската дълго,
подаваха тебеширите
а ние - зад ъгъла
вече на две-три бири -

ние поехме в живота,
и без да се вайкаме.
От нули неохотно,
точка, запетайка -

тръгнахме по спиралата,
както е отредено –
словото бе в началото,
после дойде вселената,

загърбихме интригите,
уверени и спокойни,
и - от рафта книгите,
да си поправим двойките

от края – и към началото,
а след това просто
организирахме хаоса
както го прави Господ.

Ала макар неграмотно
да слагахме запетайки,
минахме през живота
без да ни пишат цвайката.

Сядахме по годишнини,
казвахме си наздраве.
Даскали. Двойки пишат –
какво да ги правиш.

Срещахме ги по улиците.
Ние – поотрастнали,
те - торбите с марулите…
Знаете ги, даскалите.

Сядаха и ни изпитваха
за врабците и свраката
или там - гаргата, с ечемика...
Но аз им знам цаката.

Много бяха. Забравих ги.
Някои вече починаха.
Но аз им знам нравите –
идват, и сядат на чина.