"Предпочитам да се виждаме на живо"
След всички думи си ме мислил мълком.
А после аз се губя в твоите мълчания.
От де зная, че не си самотен вълк и
думите ми с тебе не са ми изпитания.
И всяка скоба в челюст да е стиснала
на надеждите ми плахи крехките телца.
Наивна съм от вяра, но и ми е писнало
да раждам ангели с подрязани крилца.
Мисли ме по-добре за толкова продажна,
че сякаш все ти пиша "просто ей така".
Едва ли казвам нещо толкоз много важно,
че да ми даваш своята протегната ръка.
Разбъркала съм просто цялата си тиня
и казвам ти: "Това съм! Ето, погледни!"
Не знам защо ме виждаш доверчиво синя.
Едва ли oт небето над мрачните ми дни.
Очите ми. Aх, да, от тях ще е цвета ми.
Но даже и зад тях не си ли ме разбрал,
не си ли се отчаял от ада на страха ми,
защото, зная, той до смърт ме е издал.
Или защото честно си признах вините,
и нищичко не скрих за някой ден натам,
в който ще решиш нехайно уж да питаш
защо съм все такава. А аз защо не знам.
Такава съм. Това е! Аз иначе не мога:
със сделки и учтивост, защото "е прието".
Разбирам, че греша, Това не е облогът
със тъмнината. Грешките са на сърцето.
И ще греша. И още! Грешките ми странни
не ще да се харесат тихи и безстрастни.
Думите ми може да са придирчиво ранни,
но от любовта навярно още ще порастнат.
Додето ги изричам и търся в теб утеха,
и късове от мене лавинообразно падат,
с такава болка се извива в мен пътека,
че думите ми по приятелски ме страдат.
Но те са само думи. Животът се живее.
А аз съм тъй далече от неговия панаир!
Светува този свят, над думите се смее
и мълчаливо ни приготвя сетния си пир.
Но ти поне недей ме карай да потъвам
в мълчания, които сякаш в мен кънтят.
А ясно е, че в думи още ще се спъвам,
но те са вестоносци-мен да ти спестят.
Поне да имаш избор в тази въртележка
и истината в мене до дъно да прозреш.
Задача тъй горчива, тъй ненужно тежка,
която с поглед само можеш и да спреш.
И аз ще замълча с мълчание на пепелище.
Виенски колела ще движат чудото навън.
Поисках с думи да ти наклада огнище.
Вяра е било. А аз навярно съм ти сън.