***
Тихо котешко мъркане-
дъжд пълзи в плаха вечер
по лицата объркани
и печално отвлечени.
Като скитник измръзнал
по стъклото почуква-
нещо все се изплъзва,
нещо все се пропуква.
Нещо може би истинско,
нещо може би мнимо.
Нещо много потискано
и непреодолимо.
***
Копи сено. Под залеза се стапя
последната искра зеленина.
И всички пътни знаци сочат запад-
Далечина, далечина. Далечина.
Зенитът е несигурна следа
нетърпелив сам себе си да чакаш
препускаш във отчаяна езда
и залеза да надпрепускаш сякаш.
А аз не мога никак да се върна
от там, където никога не бях-
Не мога към несбъднато да свърна.
Копи сено и залезът над тях…
***
Мартенска усмивка ли подмами.
Непохватна нежност да напъпи?
Топла тръпка пъпли по дланта ми,
а нагоре в ляво- хладна тръпка.
Външните антени са прибрани.
Вътрешните още слух напрягат.
Изпищяват спукани мембрани
и отляво ме пристяга.
В хаоса от зъби и от спици
обиколка подир обиколка
ме смразяват студ, метал, зеници
и от ляво- късче лед и болка…
***
Послужих за маша, с която
се бърка за горещи кестени.
Топик на сиромашко лято
нещата шеметно размести.
Препъвах се през пясък влажен,
хрущеше пясък и в целувките.
Сега при тропота паважен
съм само пясък във обувките.
***
Е, много мина, мъничко остана-
животът свойте данъци събра.
А ако има нещо несъбрано,
то няма стойност- пукната пара.
Изкретах криво- ляво до финала.
О, той не бил чак толкова далече…
Прозвънна ми през мозъка сигналът
готова съм- тире- отвъд съм вече…
***
Прозорец. Нощ. Фенер.
Панели. Паркинг. Спирка.
Тик. Разнебитен нерв…
Локомотивна свирка.
Бетон. Градинка. Смет.
Дърво. Дръвче. Ограда.
Човек? Или предмет?
Нима предметът страда?
Среднощ. Кафе. Сама.
Линейка. Асансьори.
Прозорец. Нощ. Тъма.
Без мен. Без мен. Y’m sorry…
***
Преобладава напоследък мракът.
Наситен, безпогрешен и еднакъв-
Не е ли моят брат това- близнакът-
завинаги до мене в моя вакуум?