автор: izza

....След раздялата – боли


Липсавм ли ти? – Защото аз умирам!
изсъхва на лицето ми поредната сълза.
Липсваш ми! Защо и как не знам.
Не мислех, че така ще стане,
И не осъзнавах колко си красив....
Виновна ли съм? Или пък Ти??
Виновни ли сме? - Може би.
Ти ми беше приятел достатъчно дълго
И не знам ка се реши
Да го првърнеш във нещо кристално,
Което се чупи и оставя дълбоки следи
„Aз не помислих - не отдавна ми каза –
Не намирам вината във теб.
Ти си красива и толкова свястна,
Но нещо ми пречи да бъда със теб.’’
Каза ми го и в очите ти вина проблесна.
Защо? Така и не разбрах.
В момента ти ми беше безразличен
И за старото приятелство мечтах.
Лъгахме се, че то ще се завърне
Дори по – блестящо и по – силно от преди,
Но единствено болката в мене нарастна,
Че изгубвам малко по малко твоите следи.
Помня – казах ти: „Аз бях със тебе,
Защото сърцето ми го пожела.Не изпитвам ни вина,
Ни чувство, че направих грешка”
Но сега не знам дали е така.
Очите ти не ме поглевдат вече
С онова пламъче на радостта.
Погледът ти – сведен – е тъй далеч от мен сега.
Приятелството – то най- важно е за мене –
Това твърдяхме аз и ти,
Но явно сме се лъгали понеже
Загубваме взаимно нашите следи.
Не изкам! Не, не искам и така боли!
Аз плача, защото може би си те обичам
Може би дори повече от преди.
А ти си толкоз безразличен
И предизвикваш моите сълзи.
Изгубих те – и ти ме изгубваш малко по малко,
Непроумявайки колко жесток
Ти грабиш от мен най – желаното благо,
Което наричам приятелство и любов !