На пейката в парка стой самотно момиче.
Отдадено е то сега на спомените си –
тъй сладки и тъй горчиви….
все още чува гласа на китарата,
все още вижда луната,
все още чувства вятъра в косите си
и нежното докосване на любимия.
Изживява отново всяко усещане,
всяка радост, всяка тъга.
чува думите недоизказани
и проумява защо е сама…
И взима китарата тя ще помогне
спомените да не избледняват.
С очи опипва небето – Ето я – Луната –
тя ще и бъде спътница в завръщането.
И Вятърът донася далечните спомени,
Но нещо липсва? Какво???
О, да – Любимия !!!