автор: GalGal

Интелектуален Булшит

Някога, преди много години, или може би всъщност съвсем скоро, някъде на Изток, а може би на Запад, в началото на седмицата, или точно в неделя, през пролетта ( или през зимата!) живеел Галилео Галилей – по паспорт „датчанин”, по майка – „ирландец”, по самосъзнание – „интелектуалец”!
Галилео бил умен. Много умен. Толкова умен, че когато мислел бръчка се появявала на челото му, ушите му се наостряли, очите – окръглели, а ръцете – свивали е юмруци. Галилео бил млад. Някак винаги млад. Днес е млад, вчера бил млад и така до безкрай.
Галилео обичал много неща – птици, тревици, книги ( и всякакво друго изкуство, нека сме на ясно още от сега!), слънце и дъжд, мириса на младо момиче, самото младо момиче…! Защото бил млад. Или защото бил мъдър. Все едно.
Един ден, както си вървял в неговия роден край, дето бил някъде на Запад, или някъде на Изток, Галилио видял люлка. Съвсем нова, миришела на боя. Галилео седнал пред люлката и започнал да мисли. Челото му се набърчило, ушите му се заострили, очите - окръглили, ръцете се свили в юмруци, а той продължавал да мисли ли, мисли. Трескаво, възбудено!...Слънцето залязло, изгряла луна, а Галилео мислил.
Пропищял петел, или може би било лай на куче и ето, че изгряло слънце, а Галилео все така бил потънал в себе си. Дълбоко, дълбоко!
Залязло слънце,покатерила се на негово място Луната и Галилео се качил на люлката.
Изгряло слънце, тревата се изпръхнала доволна, скакалците уморени от правене на любов се свлекли от стеблата на тревата, на тяхно място мравките излезли да работят.
Само Галилео не помръдвал - сам, в скута на люлката и омислен. Толкова осмислен! Мисълта е тъй тежка понякога. Тъй, тъй! Духът на Галилео имал нужда да олекне, да се освободи. И тялото се залюляло. Раз, два. После по-силно. Три, четири. Галилео летял към небето, или то се спускало към него. Или било така, или иначе. Летял Галилео и мислил – „Ах, Луната, ах, звездите…дали, или?.... А после Аз и другото ми Аз или онова трето? Четвъртото? Дали, или? Надали! ... Космоса, Вселената, Духът, Истината…дали, или? Може би…”.
Мисленето е тежко понякога и прощавайте, ако Ви уморявам с историята си, но и Галилео бил уморен. Толкова уморен!....И, тогава – О, Еврика! – извикал Галилео и скочил от люлката. Но само след минута, той вече се бил свил на кълбо, а Духът му се бил нагънал като хармоника в тежкото тяло и плачел (всъщност и двамата плачели – и Галилео, и Духът). Да, плачели, защото главата на Галилео не била родила нищо „еврикоподобно”, а викът се оказал просто нервен рефлекс на умореното тяло. Дебелата Луна изгряла, нахално избутвайки смаленото Слънце и се вторачила любопитно в Галилео…Така, докато го гледала, тя не усетила как заслабнала, а пък Слънцето напротив било посъбрало сили, та я избутало и заело централно място в огромното Небе…Минала още един ден, нощ, месец, година… И през цялото това време Галилео се люлеел и мислел. Докато в един момент едното Аз се уморило и си легнало да спи, бързо последвано от второто и третото. Галилео останал само с едно Аз и то било най-обикновеното, най-посредственото, дето нищо умно не можело да измисли. Като се стекли така нещата, Галилео решил, че най-мъдро ще постъпи, ако просто се прибере вкъщи и се наспи. Станал от люлката, отупал се и тръгнал към къщи под зоркия поглед на любопитната луна. Земята в този момент се завъртяла около себе си доволна, че е надхитрила упорития Галилео, а щурците в тревата изпищели от оргазъм…
И тук тази история свършва. Или може би започва.