автор: utro

Очи от мрак бодат светлината -
бод зад игла, напречни игли...
Насън с Наяве в дъга се премятат,
а вселената ме боли.
А вселената се стеснява -

дъх през тънкия процеп на миглите
Няма нужда от дълго спасяване.
Застрашено е само миналото.
Спомен под камък - спи змийчето.
Нощем понякога изпълзява.
И какво да направим! Редим павета -
ще го убиваме или спасяваме?!
Стъпнато, спънато, стави и смисли
ситно тактуват и се надпяват.
Само в спиралата си от писък
охлювът тръгва да се одързостява.

Вятърна мога. И ветровита...
Мога и тиха като водата.
Немите пристъпи ме надвикват
и град от щурци над гърдите ми пада.
Мога и нежна... И гола мога
или маскирана като богиня -
семка от тази зеница божия
зрея в череша или смокиня.
Гледам в очите на някой ближен
(пълен до клетка със невестулки),
с кванти и херци ще ме прониже,
срещнал в очите ми същите лудости.

Скривам се вкъщи. Като сред църква.
Ключ върху ключ. Нека бди вратата!
Но през комина е влязъл пътник.
Хапе устни край печката тишината.
Гостът все иска едно и също -
думи, отгледани от небето.
Храня го с вятър, плета му пътища.
Паля свещица - да му е светло.
Завивам го с облак. И сядам на прага
( на праг, казват, не се седяло).
Мета с метлата израсли адове,
мигове ялови в примки стягам.

Гледа ме някой. Мълчи отгоре.
Гледа с очите ми небосвода.
В своите крепости сме затворени.
В своите крепости сме свободни.
Инати се едно момиченце
на Бастилията у мене
и напук си сади кокичета
върху почвата от съмнения.
От съмненията се съмва
(върху буквите черни го пише).
Щом престанем да се залъгваме
и невидимото ни вдишва.
Продължението... т о г а в а -
върху атоми и фотони.
Обещавам, ще бъда хляба
за душите на всички корени.