автор: vesselin

Когато всичко свърши,
какъв си бил, не струва;
щом нещо ще се скърши,
не може да векува.

На млечната пътека
съдбите се пресичат
и там личи човекът,
щом още го обичат.

Усмивките тогава
не просто ще го сгреят,
защото те, не слава,
а дружба ще довеят.

И в новото начало
отново ще се видим
със младото си тяло
във бисери от миди.

Тогава ще се влеем
в потока на съдбите
и песен ще запеем
за ключа към мечтите.

И всичко вчера – лава,
ще стане вече ясно:
в морето от забрава
за всеки има място.

Отварят се очите,
но вече в друго време,
а тази със гърдите
понечва да ни вземе.

Погалва ни, а страда,
тъй мило ни се смее
и сякаш ни познава,
сълзите щом копнее.

И пак започва всичко
от там, където свършва,
да търсим нещо лично,
което да ни връща.