автор: dara33

И всеки си вземаше от живота без да ограничава другия. Въпрос на гледна точка. И всеки играеше играта с името живот. "Мир в къщи и любов навън" или "Без любов не е живот, но любовта е извън семейството..." им беше пътеводител в тунела през който преминаваха.
Никога не се питаше кога между тях се настани тихото съществуване между общите стени с тиха омраза неизказана на глас. Просто деляха въздух, площ и общо минало Децата бяха поели по пътя на живота си и от време на време се обаждаха, или се отбиваха на гости. Това беше реалността. Понякога се вглеждаха в очите си и виждаха оная безпределна пустош, в която и кактус не вирее. Полазваха ги тръпки и разминаваха очите си като непознати. Никога не се питаха. Той отдавана беше осъзнал че това което ги свързва не е любов. Тя също не си правеше илюзий, макар че я болеше понякога. От както срещна "живота си" просто не и пукаше. Абсолютно и необратимо. Душите им отдавна не си принадлежаха, а телата им просто задоволяваха нагона си от време на време без грам топлота и огън. Това беше истината. Всеки имаше своят живот и дори не се питаха защо не се гледат в очите. Безразличието бе превзело кътчетата на душите им, а апатията беше сковала желанието им към действие един към друг, така че общите сметки не даваха най-важното- желанието да се отдадат един на друг и да си принадлежат "докато смъртта ги раздели...". Той беше щастлив с онази-другата дето имаше страст и огън.
Жена му също беше щастлива. Виждаше се в очите й, но той не попита. Всеки живееше както му харесва. Въпросът беше да не нарушава правилата. Никога! Развод- в техният дом беше забранена дума. Табу. Те се съобразяваха с това и не прекосяваха границата. Макар, че не виждаха смисъл. Смисъл има когато има обич, при тях нямаше. Нямаше нищо, или имаше едно голямо нищо, което ги парализираше като отрова и не смееха да променят правилата. Навикът си казваше думата, като отрова на която си привикнал и не ти действа. Негласното им споразумение съществуваше. Всеки от тях не го забравяше и за миг. И всеки си вземаше от живота без да ограничава другия. Въпрос на гледна точка. И всеки играеше играта с името живот. "Мир в къщи и любов навън" или "Без любов не е живот, но любовта е извън семейството..." им беше пътеводител в тунела през който преминаваха.

Сега тя бързаше. Съпругата по документ. Отиваше да вкуси "забранения плод" и тежката й въздишка съдра тишната. Бързаше към тъмната зала да го види. Знаеше, че той я очаква. Влетя набегом. Попадна точно в обятията му. Усети потта му, и я обля топла вълна. Направо й прималя от върховното усещане, че е точно на местото си и където трябва. Повдигна сладкото си лице към неговото и видя топлите му очи. Целунаха се бурно сякаш не се бяха виждали от векове. Сладостна тръпка се разля по тялото й.
"Тръпката на желанието"- така през смях казваше тя.
-Закъсня?
-Съжалявам, аз...
Езикът му вече опипваше гънчиците на устните й . Така и не успя да му обясни. Ръцете му заопипваха плътта на желаното тяло и той замърка като коте.
-Толкова си сладка, че ще те изям.
-Хайде, кумчо Вълчо папкай ме...
И тя разкопча роклята си. Гърдите й изкочиха жадни за устните му. Той ги целуна. После всичко стана бързо и импулсивно. Нямаше рокля. Нищо. Само плът и старст на телата. Огън в който се търсеха и намираха. Тя просто беше луда по този мъж. Той проникваше в нея и тя достигаше до еуфория, после сякаш нямаше дъх и...бавно се отпускаше в шепите му. Както снежинка в топла длан. Разтопена от вълните на удоволствието. Той просто я обладаваше диво, а тя отговаряше на поривите му. Никога не беше усещала така тялото си. Зависимо, щастливо, спокойно. Всяка ласка приличаше на докосване на капки дъжд върку нея, но топли...езичето му топло и нежно опипваше всеки сантиметър от нея. Тя се потапяше в морето на страстта и не искаше да излиза от него.
Той никога не я обладаваше само веднъж.
-Никога не си ми достатъчна...сладкишче мое-така казваше той.
Тя го гледаше омагьосана от младежкия му плам и ласкавите му ръце. Беше опиянена от него. Позволяваше му игри със тялото й, които дори не подозираше, че съществуват.
"Господи, сигурно съм луда?"-тази мисъл преминаваше през замъгленото и съзнание и после тотално потъваше в забрава.
Забрава- за която бе мечтала, а сега реално преживяваше. Беше щастлива за първи път в живота си. Нямаше да позволи на нищо и никой да попречи на това щастие. Беше решена да се бори. Тя се обърна върху му. Приличаше на амазонка възседнала любимият си кон. Развяла косите си с огнен поглед тя вземаше с шепи от този млад и любим за сърцето й мъж. Дори не се пазеха. Той изригваше в нея, а тя лудо приемаше лавата му. Телата им вземаха и даваха едно на друго. Красиво и опасно. Алчно и ненаситно. Страстно и влудяващо. После отмаряха на пода огряни от бледи звезди и луна порозовяла от срам.
-Срамна луна, а ?- тихо казваше той.
Тя се усмихваше и галеше кожата му. Приличаха на огряни от любопитни звезди божества.
Красиви и сънени те се давеха в морето на страстта.


б.а. следва /Телата нощ петнадесета/